Тя е илюстрация как днес, в 21 век, системата все още може да сложи етикети и така да предреши съдбата на едно дете за цял живот. Тя е и пример колко важна е ролята на учителя (и въобще на училището) да погледне нещата от нов ъгъл, да зададе нови въпроси и разклади статуквото за решаването на проблема. 

През 2020 година видяхме и друго лице на образователното неравенство около преминаването в дистанционно обучение заради коронавируса. Много ученици от бедни и уязвими общности останаха изключени – поради липса на устройства, интернет или възможност за учене у дома. И въпреки че веднага много учители, училища и организации инициираха дарителски кампании за набиране на устройства, в основата си тази ситуация само показа колко далеч сме от решаването на системния проблем.

Според международните изследвания образователното неравенство в България е крещящ проблем. Над 47% от младежите в страната не разбират това, което четат и са под прага на базови умения, които са необходим минимум за живот и принос в света на 21 век. 

Това предизвикателство не е по силите на един учител, едно училище, едно министерство или една организация. Това, че образователният сектор забелязва този проблем също не е достатъчно, ако искаме да постигнем значителна промяна в посока на това училището да компенсира ефектите на бедността и да способства социалната мобилност в обществото. 

За тази цел трябват повече хора, много повече хора от всички сфери на икономиката, които припознават преодоляването на образователното неравенство като значима цел за цялото общество. Това е един от големите научени уроци за “Заедно в час” през последните десет години, който ще бъде наш фокус и през следващите десет. Да убедим повече хора, че образователното неравенство е основен проблем, чието разрешаване е ключова предпоставка за решаването на много други социални и икономически проблеми, които на повърхността изглеждат много важни.

Затова и през последните години не само търсим как да подкрепяме нови, мотивирани хора да влизат в образователната система като учители, но все по-уверено подкрепяме цели училищни екипи. По-целенасочено изграждаме на стратегически партньорства с институции и организации от публичния сектор, за да подкрепяме въвеждането на повече добри практики на национално и регионално ниво в полза на учениците. Не спираме да търсим нови съмишленици и да попурязирираме успешни примери за подобрение на резултатите на отделни ученици, класни стаи, училища и общности.

Приблизително 10 години след историята, с която започнах този текст, искам да споделя още една история. Тази година в екипа за подкрепа на нови учители в програма “Нов път в преподаването” работи колега, която е не само възпитаник на програмата, но е и ученичка на учители от първия випуск (2011-2013). Тя е пример за човек, който свързва кариерата и живота си с каузата за успеха на всички ученици от много ранен етап, благодарение на факта, че е имала много положителен опит със своите учители. Ако искаме повече хора да свързват живота и кариерата си с тази кауза, е много важно те да имат много позитивно преживяване в училище, а това е резултат от усилията и работата на конкретни хора, не е просто стечение на обстоятелствата. 

В този доклад събираме такива примери, включително и историята на Гергана. Опитахме да обобщим и предизвикателната 2020 през дейността на “Заедно в час”, но също да отбележим и 10-те години, през които пораснахме – подкрепени от партньорите ни от образователния сектор, заедно със съмишлениците, дарителите и всички, които през годините са с нас в мисията за успеха на всяко дете. Обемът ни ограничава, затова и през цялата година ще продължим да дописваме историите от последните 10 години, които ни дават стабилна опора и опит да продължим в бъдещето със същата силна мотивация и усещане за мисия, но с много нови знания, идеи и съмишленици в полза на българското образование и успеха на всяко дете.

Траян Траянов,

Изпълнителен директор на “Заедно в час”