„Учителят понякога трябва да е мил, но понякога трябва да покаже строгост“

Началният учител в основно училище „Гео Милев“ в Белозем Константина Мавлова за работата на един преподавател в малко населено място

Автор: Мартин Димитров

 

Последните топли ноемврийски лъчи падат върху двора на ОУ „Гео Милев“ в Белозем. Детски глъч и шум на игри се разнася из вече хладния въздух, когато гласът на първокласника Ангел пронизва пространството:

„Госпожо, Б клас не ни дават топката!“

„Идете да се разберете с тях или вземете топката на нашия клас“, усмихнато отговаря Константина Мавлова, класната на 1А клас.

„Но тя е мека“, съзира следващия проблем Ангел.

„Идете при г-н Хорозов да я напомпа“, насочва го отново спокойно госпожата.

Кризата обаче далеч не е преминала. Само след минута момчето се връща със следващия проблем: „Топката на класа е при Асен и Георги и те не я дават, госпожооо!“

„Георги, дай я на другите, искам да си играете всички, целият клас“, казва Константина, вече по-високо, но все така спокойно.

„Ама госпожо, там има и големи момчета, които ни взимат топката“, продължава говорителят на онеправданите първокласници Ангел.

„Ангелчо, аз съм дежурна в тази част на училището, обърнете се към учителя от другата страна на двора“, категорична – но все така умерена – остава Константина и ме поглежда: „Трябва да могат да се справят сами.“

Да си учител на първокласници

не е лесно начинание в който и да е случай. Освен железни нерви и търпение, човек трябва да умее да прескача от дете на дете, всяко от което има различни нужди и напредва по различен начин спрямо класа. Освен това учителят трябва да умее да бъде интересен за учениците, да ангажира вниманието им и, не на последно място – да спечели уважението им.

За началния учител от програмата на „Заедно в час“ в ОУ „Гео Милев“ в Белозем Константина Мавлова обаче това е само една част от предизвикателствата. Освен всичко това, тя трябва да изпълнява задачите си в изключително трудна среда на малък град, в средищно училище, в което се обучават ученици от три села в околността и от различен етнически произход.

Тази учебна година Константина преподава на 1А клас, но миналата – и нейна първа в програмата на „Заедно в час“ – я хвърля в дълбокото, като я прави класен ръководител на четвъртокласници. Веднага след влизането си в класната стая тя забелязва нуждата да обръща индивидуално внимание на всеки ученик според нивото и нуждите му. Повечето деца например се справят с учебния материал, но четири от тях срещат огромни трудности още на ниво базова грамотност. Въпреки липсата на опит като учител тогава, Константина поема нелеката задача да помогне на тези ученици наваксат пропуснатото.

„Буквално направих нова пътека до махалата – ходих няколко пъти подред до къщите им, за да убеждавам семействата им да ги пускат на училище, защото ми беше важно да ги върна в клас. Подарих им помагала и стари мои раници. Работих с тях индивидуално и оставах след часовете само с тях.

Обръщах им специално внимание и те усетиха това“,

разказва Константина. Тя моли останалите ученици да аплодират съучениците си за всеки успех, за да може да усещат развитието си. Децата започват да се чувстват важни и се гордеят от факта, че госпожата ходи до махалата заради тях. Родителите пък започват да оценяват нуждата от образованието. И така постепенно до днес, когато Константина описва факта, че тези четири деца вече са грамотни, като най-голямата си гордост и успех. „Едната от майките – самата тя неграмотна – дойде при мен разплакана да ми разкаже как детето им чело за пръв път. Ето това бе най-важното.“

Ангажирането на родителите и общността е от първостепенно значение

за учителката. Тя е в контакт с пасторите в една от ромските махали на съседното село Шишманци, които имат силно влияние сред паствата си и настояват децата да посещават училище. В началото на втората си година като учител Константина изготвя график за Дни на отворените врати в училище, като идеята е да кани родители в клас, за да се запознават с работата и постиженията на децата си. „Искам да си откраднат нещо от моя начин на общуване с децата, а не като се оплача от някое дете, да разбирам, че са му се карали или били у дома“, споделя Константина.

А в клас тя показва комбинация от енергичност и способност да въдворява ред. Дава на децата разнообразни задачи и експериментира – някои упражнения са групови, други – индивидуални, а по-бързите деца могат да отидат да помагат на съучениците си, които не се справят толкова добре. Въпреки това дава да стане ясно какво е „помощ“ и какво – да решиш задачите вместо другия, както и кое от двете е позволено. „Когато се ядосваш, нещата не стават по-лесни“, казва тя на едно от по-самомнителните деца. Дава им възможност да кажат дали са били доволни от часа и дали искат да променят нещо следващия път. Обяснява им за това колко е важно да се уважават – и  да уважават нея като техен учител.

Въпреки трудната среда

Константина е категорична, че обича децата и е изключителна късметлийка що се отнася до колегите й. „Късметлийка съм да попадна да преподавам на прекрасно място. Училището е средищно, има смесено ромско и българско население от три села и враждите текат по няколко различни линии – както междуличностно, така и между села и по етнически принцип. Но като колектив не мога да мечтая за по-добро място. Имаме подкрепящ директор и колеги, които постоянно обменят опит и участват активно в училищни обучения“, споделя тя. Подкрепят я и координаторите от програмата на „Заедно в час“ – Изабела Владимирова и Мария Веласкес, които „винаги са били зад мен, когато съм имала нужда“.

Важно за Константина е и

да покаже на учениците си света отвъд Белозем.

Колкото и трудно понякога да става това. „Има деца, които не са виждали нищо отвъд табелата за изход от Белозем. За да ги изкараме обаче, са нужни купища документи и разрешителни, включително от полицията“, казва тя. Облекчаване на този режим в комбинация с малко ентусиазъм от страна на учителите да организират ходене до музеи, походи и театри, според нея би отворило кръгозора на децата изключително много.

Но колкото и трудности да създава преподаването в малко населено място, толкова и радости идват с него. „Общуването с децата е някак по-лесно, защото те не са зомбирани в телефоните си. В малкото населено място е лесно да достигнеш до важните за детето хора. Родителите по-лесно разбират за хубавите неща, които се случват в класните стаи. Предимството е, че можеш да направиш много, стига да искаш, но ако искаш резултати трябва къртовски труд – като навсякъде, всъщност“, смее се тя.

Като човек,

който е родом от София, по любов и местожителство – от Стара Загора и по призвание – в Белозем, Константина вярва, че е важно децата извън столицата да имат равни възможности с тези от града в полите на Витоша. „Сякаш има различни, по-ниски очаквания дори в елитните училища в сравнително голям град като Стара Загора, където учи синът ми“, споделя тя.

„Може да прозвучи егоистично, но е истина – аз избрах да живея в провинцията, но това не означава, че ще позволя моето дете да има по-малки възможности от тези на децата на сестра ми в София. Не е честно спрямо децата“, заключва тя.

Всъщност Константина е завършила Комуникационна техника и компютърни технологии, а преди да стане учител работи в съвсем различни професионални сфери – техническа поддръжка на комуникационни съоръжения и човешки ресурси. Квалифицира се за учител през програмата на „Заедно в час“ и иновативна магистърска програма в Пловдивския университет. Живее в Стара Загора и пътува всеки ден до Белозем.

Предишната ѝ професия е една от основните причини да се обърне към образованието като поприще. „Всичко тръгна от моята работа като експерт „Човешки ресурси“, в която търсех хора за всякакви нива. Видях колко функционално неграмотни възрастни хора има, такива, които не могат да разкажат какви умения имат или да ги опишат в своята автобиография, не знаят какво искат да работят и са толкова неориентирани. Това ме потресе“, споделя тя.

Но година и няколко месеца по-късно, докато разрешава поредния конфликт в двора на ОУ „Гео Милев“ в Белозем, изглежда във вихъра си.

„На практика се чувствам щастлива. Наистина ги обичам тези деца.“

Ако и вие искате да разширите кръгозора на учениците в България и да обогатите професионалните си умения, кандидатствайте за програмата на „Заедно в час“ на zaednovchas.bg.