11 пъти избори и нула реформи в образованието

Без добро образование нито една друга реформа няма да е успешна 

През последните пет години българските граждани са избирали президент, парламент и местни ръководства осем пъти. През юни предстои деветият път. Ако включим и изборите за евродепутати, общият брой на вотовете набъбва до 11. Преди всеки от тях сме свидетели на предизборни кампании, а след почти всяко обявяване на резултатите – на преговори между основните политически партии. По време на всички тези разговори за посоката на България и бъдещето на страната отсъства една ключова тема – качественото образование.

За тези пет години и скоро 11 вота не чухме какво ще направят политическите лидери, така че от училищата да излизат хора, които са подготвени както за своя успешен живот, така и за това да допринасят за развитието на България. Не чухме по какъв начин ще се гарантира, че всяко едно дете в страната получава качествено образование, което отговаря на изискванията на съвременния свят. Освен че не чухме нищо по тази тема по време на кампаниите и преговорите, не видяхме и стъпки за цялостна реформа в образованието от нито едно правителство и нито един парламент.

Ако тези стъпки не бъдат предприети, няма да видим промяна и в останалите сектори, някои от които са на масата за преговори. От това какви хора излизат от училищата и университетите, от техните умения и ценностна система, зависи как ще изглеждат правосъдната и съдебната система, здравеопазването, икономиката, държавната администрация, изкуството, науката. От днешните гимназисти зависи и как ще изглеждат изборните резултати след само пет години. И дали чуждестранни бизнес компании ще искат да инвестират в България.

Истинската и цялостна реформа в образованието е трудна. Изисква много политическа смелост, решително лидерство, дългосрочност и упорито отстояване на посоката пред силите на статуквото. В други държави, в които през последните години са проведени истински промени в сектора, като Полша например, се е стигало и до протести. Но държавниците там са поставили бъдещето на учениците пред политическия имидж и броя гласове на изборите. Извървели са стъпките докрай без значение, че плодовете от усилията им ще се видят след пет-десет години – когато партията, инициирала реформата, може дори вече да не е част от политическия пейзаж. В тези държави фразата “образованието е приоритет” е изпълнена със съдържание. В България е просто предизборно клише. 

И очевидно нищо не е в състояние да промени това. Нито фактът, че повече от половината от 15-годишните ученици са функционално неграмотни, т.е. не разбират смисъла на това, което четат, не могат да разчетат таблица или да направят логическа връзка между две свързани събития. Нито това, че средният резултат на НВО по математика след седми клас е слаб (2) в 181 общини (по данни на Институт за пазарна икономика). Нито десетките училища, в които всички ученици до един имат двойка на матурата след 12-ти клас. Нито липсата на достатъчно социално-емоционални и други ключови за 21 век умения в младите хора.

Лъч светлина е все пак фактът, че образованието може и да не е приоритет за политиците, но е приоритет за не малка част от семействата на учениците. Приоритет е и за онази част от българските директори и учители, които знаят, че могат да дадат много повече на учениците си, стига да имат свободата да го направят. Приоритет е все повече и за самите ученици, които искат да намират смисъл в 12-те години, прекарани в училище.

Тази маса хора не е малка и ще става все по-голяма. И може би ще дойде моментът, в който родителите вместо да инвестират в паралелната система на частните уроци, учителите вместо да се примиряват, че “така казват отгоре” и учениците вместо да търсят начини да минимизират щетите от учебните си часове, ще поискат училищата да бъдат различни. И образованието най-после да е на масата за преговори.