Оценката на добавената стойност в училище може да стимулира необходими промени в цялата система на училищното образование

Необходимо е обаче да се направи с нужното внимание и грижа

Коментар на Траян Траянов, изпълнителен директор на фондация “Заедно в час”

Заговори се много за оценката на добавената стойност в училище – използването на статистически модел, който взима предвид както контекстуални, извънучилищни фактори като социално-икономическия статус на учениците и достъпа им до допълнителни ресурси (вкл. частни уроци), така и постигнатите резултати и реализация на завършилите ученици.

При едни и същи дадености (входящо ниво и семейна ситуация на учениците) някои училища постигат по-високи резултати и реализация и съответно „добавят стойност“. Екипите на тези училища съотвено следва да бъдат поощрени, а подходите им – проучени и сподeлени със системата. Има и училища, където при същите дадености учениците постигат по-ниски резултати от средното, и за тях би следвало да има целева подкрепа за определен период. В някои места по света училищата, които не добавят (или отнемат) стойност въпреки оказаната подкрепа, минават под опеката на специализирана институция или пък им се назначава нов лидерски екип. (Този вид оценка на добавената стойност се усложнява от това, че учениците се местят от училище в училище, но това може да бъде взето предвид в статистическия модел.)

За да може информацията за добавената стойност на учениците да има конструктивен ефект върху поведението на всички участници в системата (директори, педагогически специалисти, родители) и да повиши качеството на образованието, е важно следното:

1. Да има високо ниво на доверие в модела; 

2. Информацията да се използва целесъобразно;

3. Оценката на качеството да върви в пакет с по-голяма училищна автономност и по-качествена подкрепа за учители и директори.

(1) Високо ниво на доверие в модела би имало, когато той взема предвид ключовите особености на контекста, в които училищата работят.

Нужни са подробни контекстуални данни за учениците и техните семейства, например на какъв език говорят децата вкъщи, дали имат специални образователни потребности, дали живеят с един или двама родители или с настойник, какъв е образователният ценз на родителите, дали семействата ползват социални помощи и други. Междувременно има нужда и от добре построена, надеждна система за НВО, която:

• Мери значими за системата резултати, например овладяването на дадени компетентности и реализацията на учениците (дали отпадат от системата и дали продължават в по-горен образователен етап);

• Мери резултатите в достатъчно предметни области и на разумни интервали. В идеалния случай имаме стандартизирана оценка на училищната готовност и НВО след III, VI, IX, XII клас или, както вероятно може да се получи в България, след II, IV, VII, X, XII клас. Тези НВО покриват едни и същи предметни области, например математика, български език (четене с разбиране), природни и обществени науки;

• Позволява резултатите да се съпоставят през годините, за да можем да проследяваме дали едно училище се подобрява или влошава – това значи тестовете да се пишат от специализирана институция, работеща с експерти-психометрици;

• Не създава стимули за манипулиране на резултатите – което на първо място значи резултатите от НВО да не се ползват за прием в следващ образователен етап. Би помогнало и тестовете да са на компютър, вместо на хартия, което би намалило тежестта върху училищата, свързана с провеждането им, както и обективността и скоростта на оценяването.

(2) Какво значи информацията за добавената стойност да се използва целесъобразно е много интересен въпрос.

В някои държави данните са публични. Това значи, че родителите са наясно доколко училището на децата им „добавя стойност“ и могат да вземат предвид това в решението си дали да запишат/отпишат детето си, потърсят отговорност на директора (през настоятелството) и други.

В други държави информацията не е публична, но е част от показателите, които се вземат предвид в процеса на ре-акредитация на училището (от национален инспекторат) и атестация на директора (от работодателя, който може да бъде настоятелство, община или регионално управление на министерството), а също и при отпускането на целеви средства за развитие на училището.

Защо добавената стойност не е единственият значим количествен показател? Защото целите на образователния процес са като цяло обширни и комплексни, а от друга страна не винаги са лесно измерими. Ако един ученик е станал по-състрадателен или по-инициативен или по-любопитен в резултат от образованието си, открил е ново хоби, владее гнева си по-добре, има по-големи амбиции за себе си и по-здрави отношения с околните – няма НВО, което може да улови това. Именно това е причината защо ре-акредитацията на училищата и атестацията на директорите следва да вземат предвид и други количествени показатели – например данни за училищния климат, за удовлетвореността, ангажираността, мотивацията и благосъстоянието на учениците и други.

(3) Какви са предпоставките въвеждането на този подход към оценка на качеството да бъде максимално полезен?

Не е случайно, че държавите, където този модел е най-утвърден, като Холандия и Великобритания например, осигуряват значителна автономност на училищата. Последните имат свобода да експериментират с нови педагогически подходи, да работят заедно с външни организации, да организират учебния ден и учебния календар според философията си (и контекста, в който работят) и дори да избират най-подходящата за тях учебна програма.

Ако очакваме педагогическите екипи да „добавят стойност“ и търсят на първо място максимални ползи за учениците, то те трябва да имат не само свободата, но и подготовката и ресурсите да го правят. Това означава, че педагогическите факултети и организаците, предоставящи продължаваща квалификация, трябва също да „добавят стойност“. Към акредитацията на тези институции следва да се подхожда много по-сериозно и по-прецизно. В системите, описани по-горе, за повишаване на качеството помага и наличието на алтернативни пътеки към учителската професия, които са поставени при равни условия с традиционните форми на придобиване на квалификация и се конкурират с тях. Това гарантира, че директорите имат достъп до възможно най-добре подготвените педагогически кадри, а учениците – достъп до най-способните и мотивиращи учители.

Въвеждането на система за оценка на добавената стойност у нас би могло да стимулира цяла каскада от необходими промени из цялата система на училищното образование, стига да се направи с нужното внимание и грижа. Това впрочем е задача с хоризонт от 5-10 години, отвъд продължителността на един мандат.

Текстът е публикуван първоначално във фейсбук страницата на Траян Траянов, изпълнителен директор на фондация “Заедно в час”