Оценката за дисциплина не е решение, а симптом на институционално безсилие

Становище на „Заедно в час“, автор: Нели Колева

През последните 15 години „Заедно в час“ работи активно с учители и училища в цялата страна. Нашите екипи са посетили хиляди учебни часове и са изградили цялостно разбиране за различните практики и предизвикателства, свързани с управлението на културата в класната стая. От личен опит познаваме широкия спектър от поведения, които възникват в отговор на различни обстоятелства и условия в училищната среда.

Наблюдавали сме както случаи на отчаяние и напрежение сред учителите, така и примери за вдъхновяващо лидерство, спокойствие и устойчивост. Един и същ педагог може да демонстрира различно поведение в зависимост от контекста, в който работи. Това подчертава колко силно външните фактори – социални, икономически и институционални – влияят върху ежедневието в класната стая.

За съжаление, българските учители често са поставени в изолация и поемат отговорност за проблеми, произтичащи от дефицити в семейната среда, обществените нагласи, икономическото неравенство, зависимостите и недиагностицираните обучителни затруднения. Вярваме, че промяната не може да бъде постигната чрез санкции или оценъчни механизми, а чрез създаване на системна подкрепа, която да даде възможност на учителите да бъдат ефективни, уверени и удовлетворени от своята работа.

Етикетирането на ученици чрез оценка за поведение не представлява решение, а е симптом на институционално безсилие. Подобни подходи задълбочават отчуждението, конфликта и насилието в училище.

Ако действително целим да осигурим ефективен учебен процес и благополучие както за учениците, така и за учителите, е необходимо да инвестираме в следните посоки:

1. Целеви и практико-ориентирани обучения – за изграждане на позитивна култура в класната стая, основана на ясни правила, последователност, взаимно уважение и доверие. Подчертаваме нуждата от съдържателни програми, които водят до реална промяна в практиката, а не от формални инициативи без педагогическа стойност.
   
2. Увеличаване броя на специалистите в училищна среда – включително психолози, ресурсни учители и други подкрепящи професионалисти. Учителите не бива да бъдат оставени сами в опитите си да компенсират липсата на подкрепа от страна на други възрастни в живота на учениците.
   
3. Наставнически програми – за изграждане на професионални общности и взаимопомощ, които предоставят реална подкрепа на учителите чрез споделяне на опит и ефективни стратегии за справяне с предизвикателствата.
   
4. Междуинституционално сътрудничество – за постигане на координирани действия между училището и всички други институции, които имат роля в грижата за децата и техните семейства. Училището не може и не бива да бъде единствената структура, поемаща цялата отговорност за социални и образователни дефицити.
   
5. Подкрепа за работа с родители и семейства – чрез медиация, изграждане на доверие и съвместно търсене на устойчиви решения. За ефективна връзка между училището и семейството е необходимо време, капацитет и съзнателна инвестиция, с каквито учителите често не разполагат поради натовареността си.
   

„Заедно в час“ вярва, че устойчивото подобрение на образователната среда минава през доверие, сътрудничество и професионална подкрепа. Учителите не трябва да бъдат наказвани за системни дефицити, а подкрепяни да бъдат лидери на промяната, която всички искаме да видим в българското образование.

През последните 15 години,  Заедно в час работи активно със стотици учители и десетки училища от всяко кътче на страната. Посетили сме хиляди учебни часове. Познаваме целия спектър на поведения при управление на културата на класната стая. Виждали сме отчаяни, безсилни, озлобени учители, които крещят, заплашват и летят етикети. Виждали сме спокойни, подкрепящи, вдъхновяващи хора, в чиито класни стаи всички следват правилата и работят пълноценно. Неведнъж едни и същи хора са се озовавали в две диаметрално различни ситуации и са демонстрирали диаметрално различно поведение и отношение. Това е, защото за съжаление българските учители често са оставени съвсем сами да компенсират дефицитите на семейната среда, на обществените нагласи и отношения, на бедността, на зависимостите и на недиагностицираните обучителни трудности. Промяната обаче не се се случва през санкции и оценки за дисциплина, а през разбиране и подкрепа, която да позволи на учителите да бъдат пълноценни и да дадат максимума от себе си. Оценката за поведение е външен израз на безсилие и безидейност, която гарантирано ще засилили отчуждението, антагонизма и насилието в класните стаи.

Ако наистина искаме да подкрепим учителите, така че в класните им стаи да се случва ефективен учебен процес, а те да са спокойни и удовлетворени, нека инвестираме в:

• смислени обучения, които им помагат да изградят позитивна култура на класната стая, основана на ясни правила и последствия и организирана около изграждане на доверие, взаимопомощ и взаимно уважение. Говорим за обучения, не за повод да си облечем тоалет, друснем хорце и си починем в спа-курортите за сметка на училищния бюджет.
• увеличаване на броя на психолозите, ресурсните учители и др специалисти в училище. Учителите не трябва да са оставени сами да се справят с всички ученици, от които останалите възрастни в живота им са абдикирали. Има нужда от много повече специалисти, които да ги подкрепят.
• програми за наставничество, които да дадат възможност на обучени и подготвени специалисти да подкрепят своите колеги в конкретните им предизвикателства, споделяйки опит и научени уроци;
• засилен диалог и споделени решения и отговорности с останалите заинтересовани страни, които подкрепят или санкционират българските семейства и имат отношение към благополучието на учениците. Има много институции, които трябва да подпомагат българското училище и които са неефективни в тази си роля. Ако те са на мястото си, няма да е нужно учителят да носи отговорност за всичко.
• медиация и подкрепа за ефективна работа с родителите и семействата за изграждане на доверие, споделени отговорности и общо търсене на решения. Когато родителите не се чувстват добре дошли в училище, те нямат желание да го подкрепят. Има начини да се преодолеят тези предизвикателства, но за тях трябва време и пространство, което свръхпретоварените учители нерядко нямат.