Щастливи ученици, уверени учители, успешно училище
Жечка Георгиева, директор на Варненската търговска гимназия, за мотивацията на учениците и изграждането на силен екип чрез програма „Училища за пример“
Кога за последен път си казахте „Обичам работата си“?
Всеки ден се случва по нещо, което ме кара да си го повтарям – разговор с объркано дете, разговор с объркан родител. Разчитам на изградената връзка помежду ни, само през доверие и диалог можем да помогнем и да вземем най-доброто решение за всяко дете. Именно тези малки, човешки моменти ме връщат към „обичам работата си“ – днес, вчера, почти всеки ден.
Знате ли, че програма „Училища за пример“ помага на училищата целенасочено да създадат силна визия и стратегия как да я постигнат. В процеса училищата работят заедно с опитен ментор, който им помага да откриват слепите си петна и да използват силните си страни. Научете повече за програмата и кандидатствайте до 30 ноември 2025 г.! Участието е безплатно за училищата.
Ако можехте да дадете съвет на себе си в първия ден като директор, какъв би бил той?
“Делегирай и не приемай нищо лично.”
В първите дни и месеци мислех като учител, който иска „сам“ да свърши всичко и да организира всички, което се оказа невъзможна и изтощаваща задача. Истината е, че работата на директора е отборен спорт, доверяваш се, даваш рамка, проверяваш. Колегите трябва да са ти важни. Ако не ги обичаш и не вярваш в тях, няма как да си добър директор.
Вторият съвет – “любов плюс правила”.
Както казваше мой преподавател от Шуменския университет, трите най-важни неща за учител са: да обичаш децата, да обичаш децата и да обичаш децата. Любовта не отменя дисциплината, правилата и общите норми са задължителни, но отношението е водещо.
Третият съвет би бил – “търпение към процеса”.
Днес знам, че „директор“ не ставаш за година-две. Дори опитни колеги казват, че истински се „настаняваш“ в ролята след поне четири години. И накрая, но не на последно място – “помни защо започна”. Кандидатствах, защото вярвах, че мога да променям към по-добро. Смисълът е в устойчивите стъпки и в хората редом до теб.
Кой е най-важният урок, който научихте в тази роля и как той промени подхода Ви в ръководенето на Варненската търговска гимназия?
Научих се да делегирам и да се доверявам. Не съм най-прецизният изпълнител за всичко и когато се връщам към 2016–2017 г., се чудя как съм се справяла сама. Днес имаме трима заместник-директори и двама главни учители, а подходът е друг. По-голямата част от административните задачи поемаме на ниво ръководство, за да освободим колегите за същинската им работа в часа, за да бъдат творци и автори на учене, а не административни сътрудници.
С времето се научих, че не е нужно да контролирам всичко, а мога да стъпвам на споделена отговорност, ясни роли и отчетност. Както аз нося отговорност, така я носят и те. Най-трудната част е да изградиш такъв екип, че да можеш да се облегнеш на него, което прави работата по-лека и резултатите по-стабилни.
Как програмата „Училища за пример“ повлия на Вас, Вашето училище, учениците и екипа Ви?
Програмата ни направи по-добри във всички посоки и мога да го подкрепя с факти. През изминалата година минахме през три външни проверки и получихме високи оценки 76-78%. Това за мен е показател, че подходът работи. На ниво училище ефектът е системен.
Взехме работещи практики шаблони и форми, които уеднаквиха процесите и спестиха време. Административната част стана по-ясна и предвидима, а това освободи енергия за същинското учене. Научихме се да мислим в малки устойчиви стъпки и да измерваме напредъка. За екипа най-голямата промяна е културата на доверие, точност и роли. Има общ език за целите и очакванията, по-добра координация и повече споделяне на практики. Външният поглед беше много ценен, с конкретни идеи, които колеги наистина искат да приложат.
За учениците ефектът е видим в гласа им и в климата. Започнахме да ги питаме системно чрез кратки анонимни анкети за страхове и нужди, но без да прехвърляме решенията по-скоро калибрираме посоката спрямо реалните сигнали. Самият процес развенчава стереотипи от типа “страх от директора” и отваря разговор. В час се вижда повече участие, а извън часа по спокойна комуникация с родителите, защото имаме данни и ясни стъпки.
Накратко, програмата донесе структурираност общност и увереност. Даде ни инструменти, но и навика да гледаме отвън навътре да учим от другите и да подобряваме всеки ден без шум с последователност.
Кой момент от работата Ви с учениците никога няма да забравите?
Моменти има много, но два са се запечатали особено силно. Първият е горчив. Преди години, когато влязох да преподавам и видях „празните погледи“ на децата. Смених подхода, опитах ролеви игри и други методи, но пак същата празнота. Болеше ме, защото вярвам в активното, смислено учене, а тогава не достигнах до резултат. Разказвам това често на колеги, за да помня, че понякога най-важният урок за учителя е смирението и търпението да търси още един път към детето.
Вторият е радостен и се повтаря всяка есен. Децата, които сме изпратили като абитуриенти, още през септември се връщат да ни видят. Това е най-голямата благодарност и доказателство, че връзката ни е истинска.
Има и трети тип моменти, които са тежки, но поучителни. Когато работиш с деца, за които българският не е майчин език, напредъкът идва много бавно. Два–три пропуснати дни могат да върнат усилието в изходна позиция. Тези преживявания ме направиха по-упорита, по-внимателна към ритъма на децата и по-наясно, че устойчивият резултат е плод на малки, последователни стъпки.
Как мотивирате учениците да учат и да вярват в собствените си възможности?
Мотивацията е ежедневна работа на целия екип. Аз влизам в много класове и говоря с децата за правото на избор. Днес могат да изберат игри, да не четат и да не слушат, но този избор има цена по-късно. Когато не учим, трупаме дефицити, а дефицитите един ден ограничават избора. Не искам да потъпкват правото си на избор, а искам да го пазят, като правят информирани решения. Колегите вършат лъвския дял, като организират вътрешни състезания и предизвикателства, дават ежедневна подкрепа почти за всяко дете и водят безкрайни разговори за смисъла, за целите, за малките стъпки.
Моделът е прост – последователност плюс грижа. Хващаме малките успехи и ги назоваваме, за да станат капитал за следващата стъпка. Когато има пропуск, говорим за последствията, а не за „вина“. Така децата постепенно започват да виждат връзката между усилието днес и свободата утре и да вярват, че могат, защото вече са успели на малки, но реални полета.
Кое е най-неочакваното нещо, което сте научила от вашите ученици?
Уча се от учениците си всеки ден. Понякога именно те ми показват как е най-правилно да постъпя в конкретна ситуация и ми напомнят нещо много важно, че учителят не е длъжен да знае всичко, а да умее да учи и да търси. В първите години на навлизането на технологиите те бяха моите водачи, от компютър и софтуер до дребни дигитални трикове. Казвах им открито, че ако аз съм силна в предмета, който преподавам, те са силни в други неща.
Най-неочакваният урок от тях е колко ценни са мисленето и любопитството, дори когато тръгват „в погрешна посока“. Когато виждам как разсъждават, правят връзки, спорят и грешат, а после коригират, тогава учим истински. Това ме научи на смирение и на готовност да поискам помощ, да давам пространство за опит и да приемам, че пътят към вярното решение минава през проби, диалог и споделена отговорност.
Как успявате да изградите силна връзка между училището и родителите?
Работим превантивно и последователно през цялата година. Организираме много срещи, за да държим канала отворен, а дребните сигнали ги хващаме рано и ги решаваме на ниво клас и екип. Когато все пак се появи по-сериозен казус, включваме „тежката артилерия“, като провеждаме разширени срещи в администрацията с участието на детето, родителя, класния ръководител, педагогическия съветник и мен. Преди две години подобни срещи бяха около 170, миналата година 88. Това е окуражаващо, но е твърде кратък период, за да обявим трайна тенденция.
Поддържаме ясни очаквания и прозрачност. На родителските срещи влизам лично и едно към едно казвам какво предстои, какво правим и какво очакваме от семействата. Публикуваме информацията на сайта какво е свършено и кога, за да може всеки родител да проследи процеса и да стъпи на факти, а не на слухове.
Имаме реална политика на „отворена врата“. Въпреки официалното приемно време, ако родител има нужда, оставям текущото и намирам време за разговор. Никога не съм върнала човек, който търси среща. Знам, че това изморява и отнема много време, особено когато доверието тепърва се изгражда, но родителите са наш приоритет, защото силното партньорство школа-семейство е най-добрата превенция и най-сигурният път към успеха на детето.
Кои са най-ценните партньорства, които сте изграждали, и как те помогнаха на Вашата гимназия?
Най-силният тласък дойде от срещата ми със София Дамянова, която отвори пътя към дуалното обучение. Тази форма на обучение се оказа изключително ценна. Нашите единайсетокласници и дванайсетокласници стъпват в реална работна среда по-рано от връстниците си, виждат какво им подхожда и какво не, и се ориентират отрано. Това спестява колебания след дванадесети клас и превръща избора в осъзнато решение. Паралелно изградихме мрежа от фирмени партньорства. Представители на различни компании идват при децата, разказват за пътя си, мотивират, канят на посещения и стажове. Особено полезно беше познанството с Димитър Димитров, собственик на Ardes, който развива инициатива за срещи на бизнеса с училищата. Тази връзка ни дава живи примери и отваря врати към съвременни професии. Като директор много ми помогнаха и екипът на “Заедно в час”.
Лидерските обучения бяха безценни за надграждане на екипната работа и ни дадоха устойчиви практики, които прилагаме всеки ден в класовете и в управлението.
Работим и с университети. Това продължава линията от училище към висшето образование и създава реални мостове за нашите ученици. Накратко. Бизнесът, гражданските организации и висшите училища внесоха смисъл, посока и увереност в работата ни.
Какво е най-ценното, което „си взехте“ от партньорството със „Заедно в час“?
Най ценното беше, че доразвихме общността си чрез конкретни, приложими практики. Преминаването ни през програма “Училища за пример” съвпадна с период на онлайн обучение и беше трудно и натоварващо. Въпреки това взехме много работещи идеи и ги превърнахме в устойчиви навици. Голямо значение имаше външният поглед на ментора ни. Това е истинска обратна връзка, че вървим в правилна посока. Същото правехме и ние, когато посещавахме срещи и обменяхме опит. Събирането на едно място и показването на практики е ценно, защото хората се запалват един от друг, а това очаквам най вече от колегите си, да запалват децата и да им вдъхват увереност, че могат.
И още нещо важно. Обученията бяха добре структурирани и водени с спокойствие, което придава увереност. Точно тази смес от практичност, общност и уверен тон ни помогна да израснем като екип и да държим фокуса върху детето и качеството на работата в клас.
Ако можехте да надникнете в класна стая след 10 г., какво бихте искала да видите?
Бих искала да видя класна стая, в която програмите са олекотени и смислено подредени, така че да остава време за упражнение, практика и проекти. Когато децата работят, а не само „попълват“, напредват бързо, стига да им дадем време за това. Искам да видя деца, които се грижат за себе си и за човека до тях, съученик, който има нужда от подкрепа. Това не става от само себе си, а започва от грижата помежду ни като възрастни и от безкрайните разговори с екипа какво трябва да направим, за да възпитаме съпричастност. При нас го развиваме целенасочено, децата организират благотворителни пазари, изработват неща, продават ги и с парите помагат на хора в нужда. Работим с настоятелството, когато някой ученик изпадне в беда, включваме се дискретно и ефективно. През последните години насочихме внимание и към икономията и устойчивостта в училище с реални стъпки, за да се учат на отговорност към общото.
С една дума, след 10 години искам да виждам щастливи деца, уверени, практични, съпричастни и свободни в избора си. Честно казано, виждам много от това и днес, новите осмокласници в началото са по плахи, естествено, но след седмица-две се отпушват и започваме да градим.
