Можем да имаме добро образование и без Народно събрание. Ето как.

България е на прага на осмите парламентарни избори за последните пет години. Да прекъснем порочния кръг, в който учители и ученици плащат цената на лошата политическа среда

За истинска реформа в образованието са нужни поне пет години целенасочена работа в една посока (съдейки от опита на различни държави). Резултатите от усилията се виждат след още пет. В България политическите партии не работят с такива хоризонти. 
Тази година предстоят осмите от 2021 г. насам избори за Народно събрание. Държавните институции и политиците се въртят в кръговрат от предизборни кампании, трудни преговори за правителство, краткосрочни парламенти и оставки. Нажежената обстановка не позволява конструктивен диалог между партиите дори по теми, които би трябвало да са важни за цялото общество и икономиката – като качественото образование. В този политически контекст се търсят бързи, популистки решения. Затова приемането и промените на детайлни закони, които засягат много хора – като този за предучилищното и училищното образование – трудно могат да стъпят на реалните нужди на системата и да се направят качествено. 

Доброто образование обаче не зависи (само) от закони. Има редица стъпки, които може да бъдат направени в името на учениците и учителите дори без стабилен парламент. Ето някои от тях. 

1. По-добра подготовка и подкрепа на учителите

Учителят е най-важният фактор за успеха на учениците и това е доказано чрез научни изследвания. Ако увеличим дела на добре подготвените, подкрепени и мотивирани учители, България ще повиши резултатите си в образованието, дори и да има най-лошия закон. Как може да стане това?

• Осъвременяване на университетските програми по педагогика

Директори, които наемат току що завършили студенти, споделят, че младите учители често са много добре подготвени в теоретичната част на своите предмети, но им липсват практически умения да преподават. Педагогиката се развива постоянно и висшите училища са длъжни да адаптират програмите си, така че бъдещите учители да получат ефективни стратегии за работа с днешните ученици, вкл. за да развиват в тях ключови за 21. век умения като социално-емоционалните, критическо мислене и др. Студентите по педагогика нямат и достатъчно време за стажуване в различни като профил училища, което им пречи да се подготвят за реалностите в класните стаи. 

Министерството на образованието и науката (МОН) би могло да стимулира висшите училища да отговорят на нуждите на образователната система чрез наредбата, която урежда условията за придобиване на педагогическа правоспособност. Педагогиката от години е приоритетна за държавата специалност, за която се отделят не малко средства от бюджета. Време е срещу тях да се изисква и качество на подготовката на бъдещите учители.

• Добре обучени наставници на учители

Един от факторите, който допринася за това естонските ученици да са на първо място в Европа на международния тест PISA, е системата за наставничество на техните учители. Всеки новопостъпил учител преминава през въвеждаща в професията програма на две нива. Първото е наставничество в училище от обучени за това учители с минимум три години преподавателски опит. Те преминават подбор, който изследва техния професионализъм, лидерски способности, обективна преценка, рефлективност, желание да помагат на другите и търпение.

Второто ниво са университетски центрове, където учителите споделят впечатленията си през първата учебна година, обсъждат и анализират преподаването си и търсят решения на проблемите си с помощта на експерти и своите наставници в училище. Като част от този процес самите университети получават непосредствена обратна връзка за качеството на педагогическите си програми и ги адаптират за следващите студенти.

Модел на въвеждаща програма за нови учители в България беше представен от Световната банка през 2021 г. Въпреки че изследването и препоръките бяха направени по поръчка на МОН, моделът остана само на хартия. А за да тръгне, се изисква само желание отстрана на министерството и качествено обучение на наставниците.

2. Професионален процес по промяна на учебните програми

Ако съдим по информацията в общественото пространство, можем да останем с впечатление, че учебните програми на българските ученици се променят непрекъснато. Това усещане е погрешно. Единствените промени досега са включвали “рязане” на учебен материал или преместването му от един клас в друг – нещо, което няма общо с реформа.

Ако министерството наистина иска да промени съдържанието на учебните програми и начина, по който се учи и преподава, пътят е съвсем друг. Започва от яснота какво искаме за учениците накрая на образователната система, минава през рамкови програми, които минимизират наизустяването за сметка на мисленето, изграждат междупредметни връзки и развиват социално-емоционални умения във всеки учебен час, и стига до паралелни реформи като оценяването на учениците.

Това е огромна и дългосрочна реформа, която не може да се впише в периода на едно правителство, дори то да изкара целия си мандат. Но може да бъде започната във всеки момент, ако има ясно разбиране какво представлява и достатъчно силен експертен и административен капацитет, който да изработи всеки неин елемент. Истинският момент е тогава, когато отговорността към бъдещите поколения и нуждите на икономиката надделеят над популисткото говорене и реформите „на парче“, правени, за да удовлетворят най-шумните гласове.

За да не прекъсва процесът при всяка смяна на правителството, би могло да се създаде постоянно експертно звено, което да се ангажира с дългосрочната реформа по промени на учебните програми и съпътстващите ги промени в други аспекти на образователната система. В това звено би трябвало да бъдат включени както експерти с български и международен опит в създаването на съвременни учебни програми, така и такива със знания и умения по теми като необходимите умения за бъдещия пазар на труда, разумното използване на технологии и др. Ключово важно е тези експерти да излязат от кръга на „обичайните заподозрени“, които от десетилетия осъществяват всички „промени“ в основата на незавидните ни образователни резултати.

3. Професионално изготвяне на външните оценявания и матурите

Начинът, по който се изготвят националните външни оценявания след 4., 7. и 10. клас, както и матурите след 12. клас, има много слаби места, от години посочвани от експерти. Изпитите не показват реалната картина на образованието и не могат да служат като база за анализи и препоръки за подобрения. 

За да има промяна, е необходимо МОН да инвестира в професионален екип с експертност в науката за правене на тестове – или да засили капацитета на министерството, или да делегира изготвянето на външните оценявания на външна, независима организация. Второто няма да е прецедент – в редица държави изготвянето на  националните изпити е поверено на външни организации с опит или университети.

Моделът и съдържанието на изпитите също не зависи от законови промени. Преминаването от изпитвания, които стимулират зубрене, към такива, които измерват важни за 21. век компетентности като критическо мислене, творческо решаване на проблеми и социално-емоционални умения, е част от истинската реформа на учебните програми и на начина на преподаване.

4. Стандарти за качество в образованието

В България продължават да липсват стандарти за това какво означава качествено преподаване и управление на училище. Няма обективни оценки нито на работата на училищата, нито на ефекта от държавните инвестиции в образованието. Не знаем какви са резултатите от милиардите, отпускани всяка година за образование от националния бюджет и европейските програми.

Въвеждането на такива стандарти, както и редовното и обективно отчитане на държавните политики и инвестиции, може да се случи и без специални законови промени. 

През последните две години в МОН беше разработен стандарт за управление на качеството в детските градини и училищата, който съдържа конкретни критерии и индикатори за самооценка на работата на учителите и директорите. Той беше подложен на обществено обсъждане през септември 2025 г., но след това не беше приет окончателно. Финализирането му не зависи от Народното събрание. Министерството би могло поне да направи истинска апробация на стандарта с детски градини и училища, които искат да работят с него за една-две години, да го подобри въз основа на обратната връзка, преди да се приеме за цялата система. 

Включването на обективни индикатори за резултати при отпускане на средства също не е въпрос на законодателни промени. От години например гражданският сектор настоява за истинска отчетност при националните програми за образование, по които всяка година се отделят милиарди без яснота какви резултати постигат.

5. Подкрепа за учителите на ученици с различен майчин език

Темата за езиковата подкрепа в училище на деца и младежи, които не говорят български в семейството, беше широко застъпена в проекта за промени в Закона за предучилищното и училищното образование, който стигна почти до второ четене в парламента. Тази подкрепа е силно необходима, но няма нужда да минава през законови промени – достатъчно е да бъдат подкрепени учителите на тези ученици. 

Преподаването на деца, които не говорят вкъщи езика на училището, е специфична област от педагогиката. Вече и в България има висши училища, които предлагат обучение за учители, които преподават български език като чужд език. Опитът и на експертни граждански организации показва, че когато учителите бъдат подкрепени – със специфично обучение, с наставническа подкрепа и със специално създадени ресурси за представяне на учебния материал, напредъкът се вижда. 

МОН би могло да идентифицира детските градини и училищата, в които учат най-голям дял деца с различен майчин език, и да подкрепи приоритетно учителите там. Или пък да подготви помощник-учители, които да подпомогнат колегите си в редовните часове.

Развитието по всички тези теми не изисква законови текстове. Не изисква и огромен финансов ресурс (такъв съществува достатъчно по националните и европейските програми в образованието). Изисква желание за истински подобрения за учениците и учителите и подготвени хора, които да създадат промяната.