Лексикон с екипа на „Заедно в час“: Моника Георгиева
В нейната работа има магия – не защото създава илюзии, а защото вижда истинските герои и ги превръща в истории. Моника Георгиева е ръководител „Маркетинг и комуникации“ в „Заедно в час“ и умее да събира думите така, че да стигат право в сърцето. В лексикона си тя ни разказва защо не бива да се страхуваме да мечтаем нестандартно, как понякога най-силната мотивация идва от една обидна реплика и защо качественото образование е вдъхновение за нея.
През 2025 г. „Заедно в час“ навършва 15 години. За да отпразнуваме, се обърнахме назад и събрахме истории, които оформят духа на организацията. Мони е един от хората, които неуморно работиха тези истории да оживеят – и да достигнат до всички нас.
Как би обяснила работата си на първокласник?
Разказвам истории за супергерои от класните стаи в България – за децата като теб и за учителите, които им помагат да растат умни и добри. После се грижа тези истории да стигнат до много хора, за да знаят колко специални сте вие – учениците и вашите учители.
Какъв беше пътят, който те доведе до работата в „Заедно в час“?
Любимият цитат на мъжа ми е „Не всеки, който броди, е изгубен“. И аз така – изминах дълъг и на моменти нелек път, докато си намеря мястото. Минах през различни роли и организации. Научих много, но винаги ми липсваше усещането за смислен принос към обществото ни. В „Заедно в час“ открих това, към което съм се стремяла – кауза, в която вярвам, и общност от хора, отдадени да променят живота на децата към по-добро. Заслужаваше си всяка стъпка от пътя.
Какво в работата ти носи най-голямо удовлетворение?
Две неща: когато имам възможност да посещавам училища из страната и разговорите с колегите ми.
Разкажи история от работата ти, която е останала трайно в спомените ти.
Има един разговор, който никога няма да забравя. Учителка по математика от малко селско училище сподели историята на свой ученик в 10. клас. Баща му не вярва в образованието и всеки ден момчето понася побой, защото избира да ходи на училище вместо да работи. Въпреки това, всяка сутрин той става и отива в клас. „Госпожо, заради вас идвам. Защото вярвам, че ще ми помогнете да се измъкна от тази ситуация“, споделил той с учителката си.
Тази история ме разтърси, защото показва както тъмната страна на образователното неравенство, така и силата на връзката учител – ученик да променя съдби.
Как работата в „Заедно в час“ повлия на/промени възгледите ти?
Аз съм имала късмета да съм възпитаник на някои от най-добрите училища в България и Европа. Признавам, голяма беше изненадата ми, когато открих, че има малки училища в далечни краища на страната, в които образованието не отстъпва изобщо на най-елитните училища. Това преобърна представата ми за качественото образование – разбрах, че то не зависи от престижа или местоположението на училището, а от отдадеността на учителите и връзката им с учениците. В тези училища виждам как всеки ден се случват малки чудеса благодарение на учители и директори, които вярват в потенциала на всяко дете.
Какъв съвет ти се иска да беше получила в първи клас?
Не се тревожи от това, че се отплесваш в час и си измисляш истории – един ден това ще ти е работата. И ще ти харесва много.
Разкажи ни за твой учител, който силно ти е повлиял.
Една биоложка ми каза, че за нищо не ставам (пък аз исках да ставам молекулярен биолог, видиш ли). И ми направи услуга – така ме вбеси, че се насочих към хуманитарните науки. И не съм поглеждала назад оттогава.
Какво правиш за забавление извън работата?
Любител сладкар съм. Пътувам колкото мога, въпреки че изпитвам ужас от летене. Играя настолни игри.
Кое е най-голямото приключение, в което си участвала?
В 9. клас, в началото на 90-те, заедно с още 4 съученички се качихме на директния полет София – Ню Йорк. Бяхме избрани за обменна програма – предстоеше ни да живеем цял срок в домовете на непознати семейства и да учим в училища, за които не знаехме нищо. За справка: тогава нямаше имейл, камо ли мобилни телефони. Единственото, в което бяхме сигурни, беше перфектният ни английски… докато 7 часа по-късно шофьорът на автобуса на летище JFK не каза дълго изречение. Спогледахме се паникьосано – бързо стана ясно, че всички бяхме разбрали само „please“ накрая. Езиковият и културен шок бяха огромни. Първоначалната неувереност – също. Но в крайна сметка се оказа незабравимо преживяване.
Препоръчай книга, подкаст или филм.
Книга (не мога само една): Бьорнстад, Тревожни хора на Фредрик Бакман и Проект Аве Мария на Анди Уеър.
Подкаст: Hard Fork
Филм: Обществото на мъртвите поети
Сериал: Shrinking, Ted Lasso, Big Little Lies
