Лексикон с екипа на Заедно в час: Албена Зотева
През 2025 г. „Заедно в час“ навършва 15 години! По този повод ви запознаваме с хората, които движат организацията напред, в поредицата „Лексикон с екипа на „Заедно в час“. Днес ви представяме Албена Зотева, специалист „Подкрепа на училищни екипи“ в програма „Училища за пример“ или, както е по-познато – ментор.
Каква е твоята роля в „Заедно в час“?
Моята работа е да помагам на учителите и директорите в училищата да станат още по-добри в професията си. Провеждам срещи с тях, наблюдавам уроци, обсъждаме заедно добрите практики и начини за подобрение. Работя в рамките на програмата „Училища за пример“, която подкрепя училищата в процеса на развитие и създаване на по-добра образователна среда за ученици и учители.
Какъв беше пътят, който те доведе до „Заедно в час“?
След 12 години в Лондон, решението да се върна в България и да стана част от екипа на „Заедно в час“ дойде съвсем естествено. Когато ценностите ти съвпадат с тези на организацията, когато вярваш в мисията ѝ за качествено образование за всяко дете, изборът е лесен. В Англия работех на подобна позиция и почувствах, че съм готова да пренеса натрупания опит у дома – тук, в България.
Какво в работата ти носи най-голямо удовлетворение?
Обичам всичко в работата си, но най-много ме вдъхновява комуникацията с хората. Възможността да работя с учители и училищни екипи, да виждам мотивацията им, да бъда част от техния професионален растеж – това е истинско удовлетворение. Но може би най-голямата радост идва, когато виждам усмивките на учениците след наблюдавани уроци. Или когато след разговор с учители виждам промяната – тяхното желание да се усъвършенстват, да поставят учениците в центъра на преподаването, да правят училището едно по-добро място за всички.
Разкажи ни история от работата си, която е останала в сърцето ти.
Имам много скъпи моменти, но една история винаги ще помня. След разговор с една учителка, тя просто се разплака. Не можеше да повярва, че прави толкова много за учениците си и че е наистина добра в работата си. До този момент ѝ липсваше увереност и подкрепа. Разговорът ни ѝ даде мотивация да продължи да се развива, а тя вече беше започнала да прилага нови методи – да разнообразява уроците си, да работи в групи с учениците. Това са моментите, в които осъзнавам, че работата ми има смисъл. В България много учители са свикнали да бъдат критикувани, а не подкрепяни, и аз се радвам, че мога да съм част от този процес на промяна.
Как работата в „Заедно в час“ промени възгледите ти?
„Заедно в час“ не е просто работа – това е пространство за израстване, както професионално, така и личностно. Тук разбрах, че екипът може да бъде истинска подкрепа, че хората могат да си помагат и да се учат едни от други. Освен това, тук видях, че в България има желание за промяна в образованието. Това ми даде надежда, че можем заедно да създадем по-добро бъдеще за нашите деца.
Какъв съвет ти се иска да беше получила в първи клас?
Бих искала някой да ми каже, че е нормално да правя грешки и че не е нужно да съм перфектна. В училище често очаквахме от себе си да бъдем „идеални“, но истината е, че се учим именно от грешките си. Бих се радвала някой да ми беше казал също, че емоциите са напълно естествени – че е нормално да плачеш, да се ядосваш, да изпитваш цяла палитра от чувства, без да се срамуваш от тях.
Разкажи ни за учител, който силно ти е повлиял.
Не е учител от училище, но промени кариерния ми път. Бях в Лондон и записах курс, чийто преподавател беше доста строг. Един ден ни каза: „Вие всички можете да бъдете на мое място.“ В този момент не вярвах в себе си, не смятах, че мога да бъда учител в Англия, но тези думи ме разтърсиха. Те ме мотивираха да се развивам, да се обучавам и да поема по този път. Години по-късно бях избрана за „Учител на годината“ в колежа, в който работех сред 300 други преподаватели.
Този момент ми показа, че понякога дори строгите думи могат да те вдъхновят, стига да ги възприемеш като предизвикателство за растеж.
Кое е най-голямото приключение, в което си участвала?
Не съм човек на екстремните приключения, но веднъж участвах в психологически сеанс, в който трябваше да останем в тъмнина, да изразяваме емоциите си чрез вик, плач или мълчание. За мен това беше изпитание – останах в тишина, потънала в размисли. Не знам дали беше приятно, но определено беше различно. А може би най-голямото ми приключение… предстои.
Препоръчай книга, подкаст или филм.
📖 „Любовта: Какво не знаем за нея“ – Милена Динкова
📖 „Клуб 5 сутринта“ – Робин Шарма
🎬 „The Holiday“ – любим филм, особено около Коледа
