От главен редактор до учител: защо смених кариерата си и как намерих смисъла

Автор: Златина Георгиева

„Госпожо, аз открих какъв е смисълът на живота.“

Мишо беше шестгодишен първокласник. Стоеше до бюрото ми, докато проверявах домашните, и ме гледаше напълно сериозно.

„Какъв е, Мише?“ – попитах аз.

„Да вярваш в себе си, госпожо.“

Тогава бях на 28 г. и още търсех смисъла… но усещах, че съм на прав път.

Само година по-рано бях главен редактор на списание, получавах журналистически награди, пътувах много, живеех бляскав живот. Отвън всичко изглеждаше като успех. Само че отвътре нещо не ми достигаше. Все по-често си задавах въпросите: Кое е най-важното в това, което правя? Какъв е смисълът от него? В какъв човек се превръщам?

Журналистиката беше моя мечта още от гимназията. Представях си как ще разказвам вдъхновяващи истории, ще срещам интересни хора, ще създавам смисъл чрез думите. И Вселената сякаш чу желанието ми – на 19 започнах работа в списание OK!, а няколко години по-късно вече бях главен редактор. Кариерата ми се развиваше точно както си бях мечтала.

Но две истории промениха начина, по който гледах на работата си.

Първата беше интервю за приемната грижа с тогавашния изпълнителния директор на фондация “За Нашите Деца”. Говорихме за значимостта на семейната среда за всяко дете, колко много деца не са посрещани с “Добре дошъл на този свят” и вместо това чуват “Не те искам”. След публикуване на интервюто, ми се обадиха от екипа на фондацията да ми благодарят, защото две дами, вдъхновени от статията ми, са започнали подготовка да станат приемни родители. Което означава, че поне две деца няма да израснат в институция или на улицата, а ще имат кой да ги целува всяка вечер за лека нощ. Тогава осъзнах какво означава една история да стигне навреме до правилните хора. 

И че думите могат да променят съдби.

Няколко години по-късно се убедих точно в обратното.

Потърсиха ме майки на “сървайвъри”. Сървайвър е дете, което е преборило левкемия. Срещнах се с тези майки, разказваха ми истории за откриването на болестта, за болезнените процедури по лечение, за страха от нестабилната ремисия. Върнах се в редакцията и се разплаках. Плачех от безсилие. Давах си сметка, че колкото и емоционална, разтърсваща и затрогваща история да напиша, по никакъв начин не мога да помогна на тези деца и техните семейства, не мога да облекча болката им, не мога да променя пътя им. Каквото и да напиша, аз очаквам някой да го прочете, да се вдъхнови и да предприеме действие. 

Осъзнах, че не думите променят съдби – а действията.

Вече не исках само да разказвам истории за промяната. Исках да бъда част от нея. Исках аз да съм човекът, който действа. 

Така станах учител. Пътят се появи под формата на програмата “Нов път в преподаването” на фондация “Заедно в час”.

Макар да съм израснала в семейство на учители, изобщо не бях подготвена за реалността в българските училища. Преподавах на първи и втори клас в с. Горна Малина. Червеният килим се смени с училищен коридор, токчетата – с кецове, списанието – с дневник на класа, а интервютата с известни личности – с разговори с малки мъдреци. Като Мишо.

Прекарвах по 6 часа на ден с децата. И разбрах нещо важно – учителят прекарва с децата повече време, отколкото родителите им. Знае на кого му е паднало зъбче, кой няма пари за закуска, кое дете е дошло гладно, чий родител е в чужбина. И именно учителят има огромната привилегия да влияе на начина, по който тези деца гледат на себе си и на света.

Ако по шест часа на ден децата чуват „от теб нищо няма да стане, за нищо не ставаш“, какво очакваме след години? Но ако чуват „опитай пак“, „знам, че можеш“, „вярвам в теб“, тогава светът пред тях изглежда различно.

Нямах право да не го правя! И всеки ден си напомнях, че в моята класна стая може да седи бъдещият лекар, който ще открие лечение на левкемията. Бъдещият учен или социален иноватор. Бъдещият министър-председател. Или просто човекът, който ще направи живота на другите по-добър. И ако той не е в моята класна стая, то със сигурност в този момент е в някоя класна стая в България. И се надявам да има учител или значим възрастен в живота му, който да вярва в него.

С тази надежда, след като приключих програмата си в училище, продължих да работя със “Заедно в час” като обучител на новите учители. Пропътувах хиляди километри из цяла България, посещавайки класни стаи, подкрепяйки педагозите в тяхната работа и наблюдавайки чудесата, които учителите могат да създадат, когато вярват в учениците си.

Златина в ролята на координатор

След годините в образованието, отново се върнах в света на медиите като редактор в списание Forbes. Само че бях променена. Бях пораснала, бяха научила страшно много неща, бях благодарна за всеки урок и всяка среща и… бях абсолютно убедена, че съм открила смисъла по моя път. 

Днес образованието продължава да бъде моят път. Вече 5 години разработвам образователни материали за развиване на четивна грамотност на “365 идеи”, които се използват в над 100 училища в цялата страна. Освен това създавам обучения за учители. И вече не си задавам въпроса: Какъв е смисълът от това, което правя?

Преди десет години направих най-голямата кариерна стъпка в живота си. Отвън изглеждаше като напълно лудо решение. За мен се оказа крачка към смисъл. И ако трябва да съм честна – няма и ден, в който да съм съжалявала за тази промяна.

Понякога, за да видиш следващата стъпка, просто трябва да излезеш на пътя. А класната стая може да се окаже мястото, където не само променяш нечий живот, а намираш смисъла на своя.

А ако усещаш, че работата ти може да има повече смисъл — може би класната стая те чака. Включи се в уебинара: От офиса до класната стая. За хора, които усещат, че могат повече – и търсят работа със смисъл, развитие и реално въздействие. Златина е един от водещите на уебинара и ще ни сподели повече за пътя си и предизвикателствата. Регистрирай се!