Богдана Денчева: Учителят върви редом с учениците и ги побутва нагоре

Интервю с Богдана Денчева, випуск 2015-2017, преподава английски език в СУ „Христо Смирненски“, Стара Загора

Представи се и ни разкажи малко повече за себе си.

Казвам се Богдана, израснах в Ловеч, живях, учих и работих 8 години в София, а сега съм в Стара Загора. Аз съм от тези хора в програмата, които идват от другия си живот с различен професионален път, и допреди това нямах пряк досег с образованието. Завърших факултет по журналистика, занимавах се с комуникации и имах щастието да трупам опит в големи рекламни агенции.

Какво е за теб да бъдеш учител?

Ставам по-рано. Прощавам по-лесно. Правя нещо важно.

За мен преподаването е предварителна подготовка, взаимодействие с учениците и анализ на това къде сме стигнали днес и какво ще правим утре, следващата седмица и месец.

Да съм учител е страхотна привилегия и отговорност! И е втори шанс за моето професионално развитие. Дава ми усещане за вечност, защото правя нещо, което ще ме надживее. Да си учител е да се чувстваш едновременно разбран и неразбран в различни части от деня, часа и секундата. За мен това е съзнателен избор, който с времето може да се превърне и в призвание, когато станеш истински добър в преподаването. Аз вярвам, че човек, който може да чете, никога няма да е беден и злощастен, затова исках да вдъхновя децата да открият света на книгата.

Една от причините, които подсъзнателно са ме довели до педагогическата работа, е въпросът как се създава общност. За съжаление учителската професия се случва все още на затворени врати. През двете години това, което ми даваше сили, са успешните и иновативни примери на класните стаи на мои колеги. Искам да работя в отворена класна стая, защото, ако нямаше хора, които да ме бяха пуснали да се уча в техните, нямаше да съм тук в момента.

Кога се роди идеята да бъдеш учител?

Вдъхнови ме работата със стажанти, които учех на креативно писане. Оказа се, че докато правихме хубави неща за нашите клиенти, беше необходимо да преподавам и уроци по грамотност. Покрай готовите продукти от работата виждах как децата играят онлайн игри във време, когато трябваше да са на училище. И пишеха с много грешки. Осъзнах, че рекламният бранш е изключително цветен и пъстър, но не може да поправя със силата, която исках, нередностите в света.

Следях Заедно в час още от самото създаване и ми хареса идеята учителят да преподава не само предметно знание, а и да бъде ментор, който учи на нещата от живота. Винаги съм уважавала работата на учителя, заради учителите, които аз съм имала в училище и на работа, и затова пожелах и аз да бъда този значим човек за някого. Тогава бях на 26 години и смятах, че сега е моментът да пробвам нови неща и аз самата да съм детето, което се учи. Освен това в рекламния бранш виждах живота си като една хубава подреденост, която не бях сигурна дали искам да реализирам докрай.

Какви бяха за теб последните две години?

В самото начало не ми беше трудно, защото в училище отидох с отворени сетива и хубаво излъскани розови очила, които бяха настроени за нещо прекрасно и феноменално. Също така имах много пълноценно и позитивно преживяване на Лятната академия. Беше ми по-скоро предизвикателно, отколкото трудно, чувствах се отлично с този интензивен ритъм. Идвайки в Стара Загора, бях работила вече с ученици и имах усещането, че ще се справя. Септември и октомври бяха на бързи обороти и ноември месец влязох в много мъчителен период, в който на пръв поглед нищо не сработваше, а умората продължаваше да се трупа.

През първата година най-трудно ми беше да приема и видя гледната точка на старши учители, които имаха смразяващи нагласи към децата. В един момент се оказах сама на фронта и изпитах своите граници. Успях да се справя като пътувах непрекъснато и бях на всички лекции и събития. Всъщност аз се хранех емоционално от срещите с колегите и екипа.

По-трудно ми беше втората година, когато самата аз опитах да вдигна нивото и не помнех откога не бях почивала. При мен нещата се случиха в тази последователност: моята Лятна академия, преподаване през учебната година, Лятната академия на колегите от 2016, в която бях асистент-координатор, и втора учебна година. Затрудни ме още повече това, че бях стигнала до едно ниво и не знаех как да продължа, липсваше ми нещо: може би още практика или пък теоретична база. Към края на първия срок на втората година живеех в едно особено чувство на двойнственост: всички искаха да знаят как ще продължа след края на програмата и беше трудно да акцентирам върху класната стая, след като несъзнателно ми пробягваха мисли за бъдещото ми развитие извън Стара Загора. Чувствах се виновна, че ще оставя децата и ходех на работа със страх, че те ще усетят, че планирам да не съм техния учител до края на живота им в училище.

През втората година като цяло се чувствах по-комфортно и в свои води, вярвах, че мога, че знам какви са процесите и си освободих време да мисля за голямата картина на бариерите пред моите ученици. Едва тогава разбрах колко страшни и дълбоки са някои от тях и започнах да се чувствам безпомощна. В последните месеци ми натежаха очакванията на мен самата към себе си и вярванията и нуждите на всички други: директор, колеги, ученици, близките хора. Както и въпросът какво става, ако децата не получават във всеки учебен час, по всеки предмет, еднакви високи очаквания и позитивни послания за себе си. И колко устойчиво е във времето свършеното, когато вече сме си тръгнали?

Как успя да спечелиш доверието на учениците и родителите?

Ние, учителите на Заедно в час, сме изключителни късметлии, защото почти винаги сме нещо, което до момента не се е случвало на местата, където отиваме да преподаваме. 50% от първоначалния ни успех се дължи на това, че стратегиите, които предлагаме (правила и последствия, морални награди за успехи и др.), не са били ползвани до момента. Това  е достатъчно, за да им е интересно на децата поне в началото. На мен ми помогна решимостта и желанието да бъда забавен учител. Представях си, че когато някой мине пред вратата на моята класна стая, отвътре ще се чува кикот. Помогна ми нагласата, че учителят не е над децата, той е под тях, побутва ги нагоре, върви редом с тях ръка за ръка, а когато е по-високо, е само за да ги издърпа от пропастта.

Повечето родители ме виждаха като близка приятелка, с която могат да споделят проблемите си и да комуникират наживо и по социалните мрежи. Стремях се да изпълня плана и да създам ред по отношение на процедури и култура на взаимоотношенията в и извън клас. Мой добър приятел беше рутината, тъй като децата имат нужда да се чувстват в защитена среда. Просто питах учениците си какво искат да правим, така създавахме не само големите си учебни цели, а и радостното време заедно.

Кое беше най-важното нещо, което искаше да предадеш на своите ученици?

За мен беше важно децата, независимо дали са малки или големи, да осъзнаят, че хората сме част от някакъв по-голям важен план, да се научат да са сред други хора, пред тях и зад тях. В общия случай учениците, с които ние работим, не знаят какви са критериите за поведение, цел, образователни нагласи, и ние, учителите, сме хората, които не само ще им ги покажем, а ще ги преживеем с тях. Важно е  учителят да отведе едно дете до себепознанието и то да може да си отговори: „Кой съм аз и какво мога?“, защото тогава то е полезно на света и прави нещо, в което е способно и счита за нужно.

Какво научиха твоите ученици от теб?

Научиха, че езикът е комуникация, общуване. Аз не искам учениците ми да могат да говорят перфектно английски и български език, ако не могат да водят нормален диалог с човека срещу себе си и истински да го чуят, а не чисто технически.

Изпробваха стратегии за това как да се пребориш с един тест и че отговорът се съдържа във въпроса. Станаха креативни и се научиха да излизат извън рамките си.

Какво ти научи за себе си от тях?

Научих, че има дни, в които е трудно, но е важно да настояваш. Научих се едновременно да обичам децата и да очаквам от тях. Научих се в ситуации на стрес да разчитам на силните си страни. Наблюдавах, че предишният професионален опит е полезен и учителят е човек, който не може да избяга от себе си, своите интереси и ги привнася в часовете.

Една от изненадите, които открих за себе си е, че мога да рисувам добре и това ми носи удоволствие и успех в преподаването.

Какво те вдъхновява?

Работата на моите колеги в и извън Заедно в час, както и желанието на хората да споделят добри практики и да обменят идеи. Вдъхновяват ме моите преподаватели в университета, някои от които също са били учители в предизвикателни региони, подобни на нашите.

Например една такава история на един професор, който като млад е бил учител по български език и литература някъде в Родопите. Един баща го среща на пътя и го пита: „Как е Мехмед?“. Учителят отговаря: „Днес се представи добре, писах му 6!“. А бащата отвръща: „Не, бе, даскале, аз те питам ще стане ли добър човек?“.

Ти си избрала да останеш в сферата на образованието? Как взе това решение и какво ти предстои оттук насетне?

Има толкова много за поправяне в системата, че се чувствах изкушена от възможностите накъде точно да поема. И все пак учителската професия е тази, в която учителят учи уроци всеки ден. Аз имам нужда още време да бъда учител, имам още уроци за взимане и за преподаване.

А изборът да се върна в София и да преподавам там отново е трамплин и полева база, в която ще мога да надградя уменията си. Искам да опозная още методики, за да знам къде е златната среда, кое отива на моя стил и начин на мислене, кое работи и кое не в различните контексти и да си направя моята палитра от методи. Искам да опозная системата от повече страни и ъгълчета за взетите решения нататък.

За какво мечтаеш?

Мечтая да имам възможността да работя с по-малък брой класове, за да съм по-ефективна, тъй като до момента преподавах на 9 класа и фокусирах вниманието си на много места.

Това, което винаги съм мечтала, е да направя театър на английски език с децата и се надявам съвсем скоро да мога да го осъществя с помощта на страхотен учител от нашата общност в новото училище, в което отивам съвсем скоро.

А когато завърша магистратурата, която уча сега, ми се иска да се пробвам и като учител по български език и литература. Може и в Родопите!