Един учител за равенството, мечтите и усъвършенстването

По случай крайния срок за кандидатстване в програма Заедно в час – 1 май, помолихме един от завършилите участници да сподели гледната си точка за образованието и ролята на всеки един от нас в него.

“Здравейте, приятели,

Казвам се Велислава и имах страхотната възможност да израстна в един от най-мултикултурни градове в България, а именно Шумен. Израстнах с приятели от 5 различни етнически групи и това буквално предопредели целия ми живот. Развих много силен и дълбок интерес към обществото, с фокус както към неговите проблеми, така и към неговия потенциал. Ето защо завърших история и прекарах магистратурата си по балканска история в Гърция, търсейки отговори на много въпроси в главата си, но и водена от най-голямата си мечта. Ще ви разкажа малко по-нататък за нея, защото  аз избирам да ви разкажа за три, на пръв поглед далечни, но всъщност много тясно свързани неща. Става дума за равенството, мечтите и усъвършенстването. Моля ви, докато четете тези редове, не се чувствайте просто като читатели, защото вие не сте такива. Всичко, което ще прочетете, е част от живота ви. По тази причина, бъдете с ясното съзнание, че единствено от вас зависи дали ще имате главна роля в тази история.

Искам да ви върна назад към вашето детство. Затворете очи и си спомнете какви деца бяхте на 12? За какво мечтаехте? Как виждахте своя успех тогава?  Колко от вас си спомниха как са виждали успеха си в бъдещето тогава? А колко от вас се чувстват успешни спрямо тогавашните си разбирания? А кой ви помогна да осъществите мечтата си? Запазете спомена за този човек.

Искам да ви представя двама от героите на моята история.  Две прекрасни деца, вече младежи. Слав е роден в семейство на висшисти в София, учил е в частно училище до VII клас и от малък е мечтал да създава компютърни игри. От малък се занимава с тенис на маса, видео игри и курсове по програмиране.

Люси е родена в с. Горно Камарци, учи в училището в съседното Долно Камарци, което е толкова малко, че децата учат в сборни групи (например 1-3 клас заедно). Семейството на Люси не получава достатъчно доходи, а самата тя няма много време,тъй като трябва да помага в къщи. Мечтата й е да бъде журналист.

Според вас кой от двамата има по-голям шанс да учи в елитна гимназия?

Международното изследване PISA показва, че 78% от учениците, които са родени в населени места от под 3 хил. жители имат резултати под прага на минималната грамотност. Ако един ученик  е в тази ситуация и към нея прибавим неблагоприятна семейна среда, се оказва, че на 15 години, той е изостанал в когнитивното си развитие с около 3 години спрямо своите връстници, родени с по-голям късмет.

Люси няма много голям избор от училища, които да посещава, защото най-близката гимназия е на 30 км от нейното населено място. Тя няма финансови средства за транспорт и избора на гимназия се предопределя от това. Тя и семейството й избират да учи в Пирдоп, защото там има общежитие и ще се наложи да пътува до там само 4 пъти в месеца.За да посещава училище, Люси пътува често на стоп до съседното село и от там хваща влака до Пирдоп.

Междувременно Слав е приет в Американския колеж в София, където има възможност да учи в гимназия с топ 10 по резултати в цяла България.

Това изненадва ли ви? Предполагам не, защото наред с ниските очаквания към деца като Люси, статистиката казва, че шансът тя да постига високи резултати и да преодолее ефекта на средата, в която расте, е едва 2%.

Самата аз, едва преди 5 години научих, че истории като тази са напълно нормални и изключително често срещани, че в България има най-голямо неравенство в образованието в Европа. Това ме ядоса.

Помислих си за всички тези 98% деца, които не успяват да постигнат мечтите си, заради средата, в която са се родили и стоящия зад тях нереализиран човешки потенциал. Запитах се, можем ли да продължаваме да вярваме, че живеем в общество, базирано на равенството, след като имаме неоспорими доказателства, че произходът на един човек предрешава живота му в 98% от случаите? Можем ли да продължаваме да вярваме, че социалната система, каквато би трябвало да бъде образователната, работи за по-уязвимите, когато имаме ясни доказателства, че училището, такова каквото е сега, затвърждава социалното неравенство.

Осъзнах, че в България има два свята и аз живея в един херметически затворен кръг,  на младите, активни, будни хора, на моя социален кръг. Но отвъд това съществува един свят, често само на броени километри от столицата – в Горно Камарци, например.  Светът, в който децата не знаят какво е асансьор, ходят до училище на стоп и не виждат друго бъдеще за себе си освен това, което са имали техните родители.

Наскоро четох едно изследване, според което хората, които постигат мечтите си и са успешни, масово вярват, че са постигнали това съвсем сами, без да си дават сметка за даденостите, с които са отраснали и привилегиите, които са имали. Истината, обаче е, че в по-голямата част от случаите хората, които постигат мечтите си, получават подкрепа от хора, които вече са постигнали своите. Че тези към, които подхождаме с вяра във възможностите им, имат в пъти по-голям шанс да развият потенциала си, отколкото тези, в които никой не вярва.

В този момент, преди 5 години, аз бях напълно мотивирана да променя тази статистика, да съборя стената между тези два свята. За това реших да стана учител. Аз вярвам, че всяко едно дете има потенциала да се превърне в щастлив и успешен човек. Че всяко едно дете, независимо от своя социално-икономически статус, населено място в което е родено или етнически произход, има неограничени възможности, и че основно от неговия учител зависи до къде ще достигнат мечтите му и дали ще ги превърне в реалност.

Често си представям, какво ли ще се случи, ако до всяко дете в България, има човек, който да повярва в него, човек, който да го подкрепи по пътя към постигането на мечтите му? Какво ще се случи, ако най-успешните завършващи студенти и млади професионалисти от всички сфери влязат в училище и преподават на деца в нужда. Какво, ако срещнем двата свята и всеки един успешен човек “предаде нататък” и допринесе за мечтата на някой друг? И какво, ако това преживяване, освен полезно за децата, води и до интензивно усъвършенстване на човека, поел по този път, със скорост, несравнима с никой друг опит.

Според анализатори и психолози, днес младите хора търсят не просто работа и кариера, днес те търсят възможности да допринасят към нещо голямо и значимо – да променят света; да вдъхновяват и да водят хора; да планират и изпълняват проекти с огромни мащаби и въздействие; да имат систематичен ефект и значение за заобикалящия ни свят.

Представете си, че имате възможност за точно такава кариера и то именно, когато сте в началото на своя професионален път. Представете си, че имате уникалната възможност да попаднете в ситуация, към която другите ще се стремят с години, още когато сте млади. Че справяйки се с това предизвикателство, ще усвоите умения и нагласи, които  иначе биха ви отнели десетки години. Представете си, че още от септември 2017 можете да станете мениджър. Мениджър на една класна стая, където да управлявате екип към постигането на висока цел, а резултатът от успеха ви да оказва влияние над десетки хора и техните животи.  Представете си, че станете учител за две години в училище извън София.

Преди 5 години, водена от същите стремежи се оказах на час разстояние от столицата, в онзи различен свят, като учител на Люси.

Докато моите състуденти и приятели едва прохождаха в своята кариера, аз застанах  начело на 120 души, с които в рамките на две години трябваше да постигнем една изключително амбциозна цел. Те имаха много ниска мотивация и ограничено време, за да наваксват дефицита на нужните умения и знания, за да се справят, а аз бях тотално нов човек за тях, без никакъв опит в ръководене и мотивиране на хора. Още веднага учениците ми ми казаха, че не разбират какво правя там, и че повечето хора на мое място щели да си съберат багажа и да си тръгнат. Аз, обаче, имах нещо което ми даваше пълната увереност че ще се справя – разбирайки залога, знаех, че докато повечето хора виждат безнадежност, пред мен стояха огромна възможност и безкрайна отговорност, която никога нямаше да ми позволи да заспя повече. Аз, за разлика от учениците ми, знаех статистиката за житейската траектория, която ги очаква, и си давах сметка как това се отразява косвено на живота ми и цялото ни общество. Същевременно си давах ясна сметка, че в класната стая аз ще имам възможност да допринасям за нещо значимо, докато развивам най-търсените от професионална гледна точка умения и нагласи, които ще ме направят успешна във всяка една област на развитие. Защото помагайки на другите да се развиват, аз развивах, чрез опита си в класната стая, всеки един ден в училище, различни умения и компетенции и си давах сметка, че ще ми е адски трудно, но и знаех, че в живота си до сега нищо не бях научила по лесния начин. Научих се да :

  • – Управлявам времето, енергията и приоритетите си;
  • – Работя над различни задачи едновременно;
  • – Поставям и постигам цели в срок
  • – Формулирам персонална и екипна визия, стратегия за постигането й, както и способност да я преосмисля при нужда;
  • – Мотивирам и въвличам учениците си, техните родители и близки в постигане на високите цели;
  • – Оценявам реалистично своите сили и слабости, нужди, амбиции;
  • – Изграждам тесни връзки с околните;
  • – Комуникирам и презентирам;
  • – Оказвам нужната подкрепа на околните;
  • – Рефлектирам над действията си и набелязвам зони за подобрение;
  • – Решавам всяка секунда проблеми в непознати ситуации;
  • – Анализирам данни от резулататите на своите ученици;
  • – Водя трудни преговори и да градя емоционална интелигентност;
  • – Давам, приемам и интегрирам обратна връзка.

 

Истината е, че две години като учител на деца в неравностойно положение могат да ви дадат това, което иначе бихте научили за десетки години в корпоративната сфера – да имате възможност да мотивирате хора, да планирате дългосрочно, да анализирате резултати и да бъдете предприемачи не само на своята работа, но и на възможностите, които създавате за вашия екип.

В търсене на такива възможности, например, още на 25 години участвах в планирането и реализирането на проект на стойност 100 хил лв в Португалия, където учениците ми за първи път имаха възможност да практикуват английския си, да разберат колко е важен за комуникацията със света и да се мотивират още повече да учат.

Ако един мениджър в корпоративния свят може да ползва други лостове за мотивация на хората, с които работи, то учителят има уникалния шанс да постигна това само и единствено чрез въображението си и вярата в правотата на целите, които поставя. Защото един демотивиран тинейджър не се мотивира само от шестица или от похвала, или поне не дългосрочно. За да постигнеш резултати ти трябва да мислиш и през техните глави, да развиеш емпатията си на н-та степен и нито за миг да не губиш вяра във възможностите за успех, защото учениците ти имат суперсилата да четат мисли и ще усетят това веднага. Да търсиш като съмишленици тийнейджърски звезди, които да се срещнат като награда с учениците за техните успехи, да ги убедиш, че конференцията по история ще ги направи по-успешни хора и усилието да влязат в университет ще им даде безценни възможности.

Реално погледнато, ако успееш да мотивираш 120 тинейджъра, че училището не е скучно и безмислено, ти можеш да направиш всичко, защото всички качества, които използваш, за да постигнеш тази цел са именно тези качества, които ще те направят успешен с каквото и да се занимаваш след това. Може би точно по тази причина учителската професия е сред топ 5 на най-желаните кариери от завършващи студенти във Великобритания и Хонконг.

Погледнете тези качества и намерете поне една разлика между тях и изискванията за висока позиция в корпоративния свят. В класната стая, обаче, има безценен бонус и това е променената статистика, защото колкото повече такива хора има в образователната сфера и работят с учениците в България, толкова по-малко животът на Люси ще е предопределен от нейното раждане.

Самата Люси имаше щастието да работи с 4 учители по програма Заедно в час и десетки други от колектива на училището, и днес учи в колеж в САЩ, пише в колежански вестник и, също кат Слав, обмисля към кой университет да се насочи, за да сбъдне още много от мечтите си. И докато всички винаги са очаквали това от него, то нейната история е прецедент, не само в родното й място, а и в цялата статистика на българското образование.

Тази история е олицетворение на потенциала, който българското общество пропилява всеки ден, стоящо безучастно пред мечтите на хиляди деца. Гледащо отстрани препятствията, които имат пред себе си.

Според статистиката на изследването PISA само 40% от учениците в България ще бъдат успешни и щастливи хора. Отдавна не е на дневен ред дали е важно да помогнем на останалите 60%. Отдавна не се питаме как да им помогнем. Единственият въпрос, който е от значение от тук нататък, е КОГА ще го направим!”

Ние имаме отговор на този въпрос – 1 май. Кандидатствай на www.zaednovchas.bg.

 

"Заедно в час" подготвя способни хора да бъдат мотивиращи учители, за да може всяко дете в България да има достъп до качествено образование.
Абонирай се за бюлетин

Най-важното от нас директно в твоята поща

Можеш да се отпишеш по всяко време.