Ред и свобода в класната стая: Как Диляна Иванова премина през „Заедно в час“, за да създаде първата „Монтесори“ паралелка в общинско училище

Когато става дума за иновации в сферата на образованието в България, надали първото място, за което бихте се сетили, е село Железница. Но точно там, в полите на Витоша, на десетина километра извън столицата, една млада преподавателка се е заела с нелеката задача да създаде първата паралелка в общинско училище, която да прилага метода „Монтесори“ в смесен клас на ученици от първи до четвърти клас.

Това е историята на Диляна Иванова, която от четири години е учител в местното 191 ОУ „Отец Паисий“, като първите стъпки в преподавателската й кариера започват като част от випуск 2015-2017 на „Заедно в час“. Сега тя, заедно с колежката й Татяна Сириджанова, полага основите на Монтесори образованието в училище за пръв път в България. Това се случва както благодарение на промените в закона за образованието, които позволяват въвеждането на иновативни методи на преподаване, така и на директора на училището Савина Игнатова, родителите на децата в паралелката, много от които пътуват всеки ден до селото, за да изпращат децата си в нестандартната паралелка, и съмишленици от преподаватели, доброволци и учители от Монтесори общността в България.

Но какво всъщност представлява системата Монтесори? Тя е изобретена от италианския педагог д-р Мария Монтесори и е базирана на принципите на ученето чрез правене, чрез наблюдение на другите деца, даване на свобода на децата да правят това, което искат, колкото време искат. Важно за подхода е, че той залага на ранното детско развитие и затова у нас е най-популярен в някои частни – а от скоро и общински – детски градини. За да видим как работи той на практика, посетихме един учебен ден на учениците на Диляна в Железница.

Подреденият хаос в класната стая

Изненадите започват още от входа на класната стая, пред който стоят наредени петнайсетина чифта обувки. Причината за това става ясна още преди да се прекрачи прага – учениците на Диляна са се разположили навсякъде в помещението – в групички по двама-трима на пода, облегнати на стената с книга в ръка, на компютъра, разположен върху учителската катедра, а няколко са залегнали над чиновете… Класната стая ме посреща с леко оживление, но само секунди по-късно, след като съм се представил, всеки се връща към дейността си, без на Диляна да й се налага да въдворява ред. Почти всички ученици си говорят, докато работят по групички, но без никой да пречи на другите.

На пръв поглед стаята изглежда разхвърляна – всеки е разпънал своите учебник, помагало, книга или някое от специалните учебни Монтесори пособия пред себе си. Двама ученици са седнали на пода, единият подава малки бурканчета с билки на другия, който ги помирисва и се опитва да отгатне коя е билката. Отвън в коридора на училището се чува звънът на звънеца за край на часа, но децата не му обръщат вимание. Друг ученик пък си изважда храна и започва да хапва на отреденото за това място – и я споделя с други поогладнели съученици. Но след по-внимателно вглеждане става ясно, че излишни материали няма, а всичко, което не се ползва, се прибира на съответната лавица или в шкафчето. Ученикът, който е закусил, почиства след себе си.

Изобщо, първото нещо, което прави впечатление в класната стая, е “организирана свобода”, която цари. Всеки ученик обикаля свободно, захваща се с различни материали, а после ги оставя и се мести, за да започне да се занимава с нещо друго. Работи сам или по групи, а учителят не е в центъра на всичко, което се случва.

Диляна разказва, че това е израз на философията „Монтесори“. „Свобода на избора, свобода на движението, свобода на партньора и мястото, където да работиш. Всеки има избор на дейността, с която да започне и с която да продължи“, разказва тя. Но този избор далеч не означава, че цари произвол. „Учениците имат планиране, което правят всяка сутрин. Имаме и правила, като едно от тях е, че задължително всеки ден всеки трябва да работи нещо по български, по математика, по четене или по природните науки“, разказва учителката. Това задава рамката, а след това всеки ученик следва своето темпо. „Но е задължително да мине през всички предмети през деня“, подчертава тя.

Свобода с граници

Това, че на учениците се дава повече свобода в класната стая далеч не означава, че те не подлежат на същите общообразователни изисквания както всички свои връстници от всички други училища. „Ние правим междинни оценявания, входни нива, всички задължителни изисквания по стандартите на министерството“, казва Диляна. Разликата обаче е в подхода, добавя тя. „Не казваме “сега имаме контролно или тест”, ами “хайде да проверим кой докъде е стигнал, за да знаем колко трябва да работим във всяка една насока”, казва учителката. На базата на постигнатите резултати тя изготвя индивидуална програма, която да помогне на всеки ученик да се справи по-добре там, където не е успял.

„Това е и основният принцип в тази класна стая – че имаме индивидуален подход към всяко дете. Не можем да сложим рамка на всички”, добавя Диляна.

Друг важен принцип на Монтесори философията, който се прилага в класната стая на ОУ „Отец Паисий“, е този за разновъзрастовата паралелка – сред петнайсетте ученици има от първокласници до четвъртокласници. „Групите са смесени и големите помагат на по-малките и се учат на толерантност, а малките се учат от по-големите. Случва се и по-малко дете много по-бързо да развие умение, което по-голямо не знае, и ролите да се разменят“, разказва Диляна.

Един от примерите виждаме с очите си – едно от момчетата, което би било второкласник в обикновено училище, сяда на компютъра на учителката и си пуска електронно помагало, от което започва да решава задачи по химия за седми клас. „Видях, че той има интерес към химията, ходи явно на кръжоци в тази насока и реших да му предложа спрямо неговия интерес да се занимава допълнително“, казва учителката. По думите й ученикът, който преди е посещавал Монтесори детска градина, е дошъл в класа й след като е прекарал първи клас в стандартна паралелка. Само след няколко месеца прекарани в класа на Диляна, родителите на момчето казват, че любопитството му, сякаш загубено в обикновеното училище, се е завърнало. „Миналата година беше спрял да задава въпроси“, казват те, цитирани от учителката.

Всеки е учител на другия

Това е всъщност ролята на учителя по метода Монтесори – не да преподава на децата знание, а да ги вдъхнови сами да търсят отговори, да решават проблеми, да се развиват и, не на последно място – да си помагат. „Всъщност учителят в класната стая е един само на теория. Всяко дете може да бъде учител и това е най-ценното. Призивът ни към децата е, когато не разбират нещо, първо да опитат да се справят сами, след това – да се обърнат към съученик и чак след това да търсят учителя”, казва тя.

Това, че Диляна не е в центъра на вниманието не означава, че не присъства, дори напротив – тя обикаля от ученик на ученик, проверява как се справя всеки със задачата си, задава въпроси, помага и помирява (ако има нужда от това). В смесените възрастово групи учениците си помагат един на друг.

Комбинацията от индивидуален подход към нуждите на всеки ученик, свободата да учат каквото и колкото пожелаят, но и сами да се придържат към правилата в класната стая, създават специфичен профил на Монтесори детето.

„То е изключително любознателно, при него това, че трябва да учи, не идва наложено от учителя, а от неговата вътрешна потребност да намери това, което му е необходимо да върви напред. Поставяйки си само задачите, то става по-отговорно за това, което върши, освен това може да работи в група и да бъде съпричастно към това, което се случва”, обобщава Диляна.

Според нея децата може и да не научат перфектно всичко, което се изисква в учебната програма, но за нея е по-важно те да са готови да се справят с живота, а защо не и да постигат много повече. „До голяма степен за две години урегулирахме правилата и ритъма на работа, но все още има деца, с които работим допълнително, за да развием емоционална интелигентност повече, всичко това е свързано с това да разберат своите – и чуждите – емоции. Има още какво да се желае“, споделя учителката.

Ангажирани родители, отворени към новото

Но и това, което е постигнала заедно със своите съмишленици, далеч не е малко. И е накарало родителите на нейните ученици да й се доверят, а някои – и да пътуват ежедневно до Железница от София. „Дойдоха родители, които търсят нещо различно за своите деца, виждат нуждата от по-различно отношение, повече свобода”, казва Диляна. Индивидуалното отношение към децата идва и със същото отношение към родителите им: „Правим по три лични срещи с всяко семейство, като целта е да обсъдим как се развива детето, какви са работните му навици, как се справя в група, кое може да свършим по-добре, как да се покдрепя то у дома… защото знаем, че образованието не свършва в училище“, казва учителката. Допълнителен бонус, компенсиращ нуждата от пътуване до училището и обратно, са липсата на домашни.

„Целта е децата да имат повече време с родителите си, това е много по-ценно за едно семейство, отколкото то да седи след училище и да му бъде трудно – както на него, така и на родителите му“, казва Диляна.

Всъщност точно времето, прекарано със собствения й син по време на майчинството, е причината Диляна да промени изцяло посоката на своя живот и кариера. Когато Петър се ражда преди седем години, Диляна започва да се интересува за всичко, свързано с развитието на едно дете. Така се запалва по метода Монтесори – и започва своя нов кариерен път чрез програмата на „Заедно в час“. „В „Заедно в час“ намерих съмишленици, които да ме подкрепят. Изключително бе важно, че намерих хора, които да мислят като мен, да търсят промяната въпреки общата тъжна картина, която хората описват, и да вярват, че промяната идва отвътре“, споделя учителката.

Един от най-отдадените съмишленици, които Диляна намира, е Десислава Стоева, пионерът в прилагането и преподаването на метода Монтесори в България. Десислава става ментор на Диляна, но те разбират, че имат общи ценности още по-рано – когато Диляна изпраща момчето си в първата българска Монтесори детска градина – Casa Dei Bambini, основана от Десислава. „Тя бе родител в моята детска градина, още от първия момент разбрахме, че гледаме в същата посока“, разказва самата Десислава, която освен това е преподавател по метода Монтесори във Педагогическия факултет на Софийския университет. Тя подпомага Диляна по всички възможни начини – с методическата подкрепа, разработването на материалите за класа, намиране на доброволци-учители.

„Подобен проект изисква огромно себеотдаване, както и енергия – физическа и психическа. Но тя бе готова да поеме предизвикателството и, въпреки трудностите, се справя много добре и истински“, разказва Десислава. За да стане сертифициран учител по метода, Диляна преминава през специален курс в Канада, защото такова обучение все още не се предлага в България. Но според Десислава Стоева интересът расте и това скоро ще се промени. И учители като Диляна Иванова ще са на чело на тази промяна.