На 17 октомври отбелязваме Световния ден за изкореняване на бедността. По този повод решихме да споделим четири от митовете за бедността на изследователя Пол Горски, които той развенчава в книгата си от 2013 г., Reaching and Teaching Students in Poverty: Strategies for Erasing the Opportunity Gap. Представяме ви неговата “митология за бедността”, но с данни и изводи, описващи реалността в България. Прочетете ги и помислете дали тези твърдения ви звучат познато, опитвали ли сте се да разберете повече за корените на бедността и колко често сте били склонни да направите прибързани заключения за конкретен човек или цяла социална група преди да се поставите на тяхно място. 

МИТ 1: Бедните родители са незаинтересовани от учебния процес на децата си, главно защото не ценят образованието.

Родителите с ниски доходи имат същата нагласа към обучението като богатите родители¹. Те посещават по-рядко училищни събития или са доброволци в училищата на децата си, защото имат по-малка възможност за това. По-вероятно е да работят вечер или на повече от една работа, да нямат платен отпуск, да не могат да си позволят кой да гледа по-малките им деца и пр.

В България често слабите оценки, повтарянето на класа, дисциплинарното изключване и отпадането от образователната система се обобщават с твърдения, че на тези деца не им върви в училище, а за родителите им не е важно образованието. Най-често подобни изказвания се обвързват с етническия произход или социално-икономическия статус на семействата, които са и едни от най-уязвимите членове на обществото. 

Според учители и различни изследвания ангажираността на учениците в учебния процес се дължат по-скоро на фактори като: 

• какъв е майчиният език на децата (ако не владеят добре български език, им е много трудно да запълнят езиковите си пропуски и да напредват спрямо учебния материал наравно с връстниците си), 
• заети ли са с други отговорности в семейството (грижа за по-малки братя, сестри или възрастни роднини, работа или нещо друго, което ги спира да идват на училище), 
• знаят ли какви са очакванията на учителя към тях (даването на ясни инструкции не е лека работа), 
• могат ли да ги изпълнят (ако имат нужда от индивидуална подкрепа, а учителят не може да им я предостави в час, едва ли ще се справят самостоятелно с поставената задача). 

МИТ 2: Бедните хора са мързеливи и немотивирани

Въпреки че стереотипът за бедни хора често е, че са мързеливи, 83 процента от децата в семейства с ниски доходи имат поне един работещ родител, близо 60 процента имат поне един родител, който работи на пълен работен ден през цялата година². Острият недостиг на работни места с адекватно заплащане често означава, че на много финасово затруднени възрастни се налага да работят на две, три или четири места. Според Институра за икономическа политика³ бедните възрастни прекарват повече часове седмично на работа от богатите такива.

За България според данни на НСИ безработицата засяга най-вече най-ниско образованите членове на нашето общество, които са най-ниско конкурентноспособни на пазара на труда и живеещите в селата, където има значително по-малко възможности за професионална реализация. На практика се получава порочен кръг на бедността, в който най-уязвимите членове на обществото имат най-ограничен достъп до възможности за себереализация, лишени са от абсолютния минимум умения и нагласи за успех и са обвинявани за социално-икономическия си статус по начин, който предполага, че сами са си го предизвикали. 

На теория осигуряването на достъп до качествено образование следва да неутрализира отрицателното влияние на средата и да помогне на децата да излязат от този порочен кръг на бедността. Учениците, които съумяват да го направят се наричат “устойчиви”. За съжаление обаче дялът на устойчивите ученици в България е едва 13,6%⁴. За Естония този дял е 48%, а за Хърватия – 24%. Това не означава, че българските ученици от семейства с нисък социално-икономически статус нямат потенциала да превъзмогнат ограниченията на средата, в която живеят. Означава, че не им е предоставена възможност и подкрепа да го направят.

МИТ 3: Бедните хора са езиково ограничени и не умеят да общуват добре.

Развитието на езиковите умения в ранна детска възраст зависи основно от средата, в която децата растат. Според изследване на Бети Харт и Тод Райсли от Университета в Канзас, децата в предучилищна възраст от богати семейства чуват около три пъти и половина повече думи на час от родителите си, отколкото децата в бедни семейства. До навършване на 3-годишна възраст децата с материално осигурени родители чуват 30 000 000 повече думи, отколкото децата от семейства с по-нисък социално-икономически статус. Това означава, че т.нар. “пропаст в постиженията” започва още преди началото на формалното образование. 

В България по данни на зам.-министъра на образованието Деница Сачева, 20% от децата, които започват училище, говорят на майчин език, различен от българския, а според изследване, направено за Фондация “Конрад Аденауер” през 2013 г. в 55% от ромските семейства не се говори на български език, 22% от ромите не получават никакво образование и 19% от хората от ромски произход, които вече не са в училищна възраст са неграмотни. Тази статистика показва, че голяма част от децата с майчин език, различен от българския започват училище с почти никакви познания по български и трябва да го учат като чужд език. Време и ресурси за това не са предвидени, в България липсва единна методология за преподаване на български като чужд език, което обрича учениците на почти сигурен провал и често води до отпадането им от образователната система. (Повече за проблема и възможните му решения можете да прочетете тук.) 

Двуезичието и многоезичието всъщност подобряват развитието на мозъка при децата, т.е. учениците от двуезични семейства или тези с майчин език различен от българския, на които предстои да започнат училище, разполагат с потенциално предимство. Дали ще имат възможността да се възползват от него зависи от образователната среда, в която попаднат. 

МИТ 4: Бедните хора са лоши и невнимателни родители.

Ограниченият достъп до възможности за професионална реализация, който засяга най-вече семействата с ниски доходи и ниска степен на образование принуждава значителен брой хора да изкарват прехраната си в чужбина. През 2017 г. парите, изпратени от българи, работещи в чужбина надвишават чуждестранните инвестиции в България. Според изследване на УНИЦЕФ от 2014 г. близо 23% от децата в България са с един или двама родители, които прекарват част от годината извън страната. В северозападна България този дял достига 44%. Основен фокус на изследването са ефектите, върху децата, оставени от родители, които живеят и работят в чужбина. Някои от държавите членки на ЕС насърчават родителите да вземат децата със себе си като осигуряват безплатен достъп до училища и детски градини. Когато това не е възможно, децата най-често са поверени на роднини в България или заминават за известно време със своите родители и загубват много от знанията и ритъма на учене. За съжаление, липсват ясни механизми в подкрепа на децата, които се връщат обратно в българската образователна система или често сменят училището си, спрямо сезонната работа на родителите – в кой клас трябва да постъпят, каква е процедурата и т.н. Липсва и нормативна уредба за настойничество и попечителство. Без официален попечител в България, децата могат да бъдат лишени от социални услуги, които изискват присъствието на родителите. 

Данните показват, че учениците с един или двама родители в чужбина са в риск от ранно отпадане от училище, ранна бременност, злоупотреба с наркотици и алкохол и др. Те започват да работят по-рано в сравнение с връстниците си, чиито родители живеят и работят в България. По-често са и обект на тормоз и подигравки в училище. 

Да наричаме най-бедните семейства, принудени да емигрират и да поверят децата си на близки и роднини, лоши родители е долу-горе същото като да ги обвиняваме в мързел, защото не са завършили образованието си или не могат да си намерят доходоносна работа в България. Всеки прави това, на което е способен, спрямо ограниченията на средата, в която живее. Няма родител на този свят, който да не иска най-доброто за детето си.

¹ Compton-Lilly, 2003; Lareau & Horvat, 1999; Leichter, 1978

² Национален център за деца в бедност – National Center for Children in Poverty , 2004

³ Economic Policy Institute, 2002

⁴ По данни, цитирани в мониторинговия доклад на Образование 2030 за 2017/2018 г., като конкретните данни са от 2015 г.