Четири мита за бедността

На 17 октомври отбелязваме Световния ден за изкореняване на бедността. По този повод решихме да споделим четири от митовете за бедността на изследователя Пол Горски, които той развенчава в книгата си от 2013 г., Reaching and Teaching Students in Poverty: Strategies for Erasing the Opportunity Gap. Представяме ви неговата “митология за бедността”, но с данни и изводи, описващи реалността в България. Прочетете ги и помислете дали тези твърдения ви звучат познато, опитвали ли сте се да разберете повече за корените на бедността и колко често сте били склонни да направите прибързани заключения за конкретен човек или цяла социална група преди да се поставите на тяхно място. 

МИТ 1: Бедните родители са незаинтересовани от учебния процес на децата си, главно защото не ценят образованието.

Родителите с ниски доходи имат същата нагласа към обучението като богатите родители¹. Те посещават по-рядко училищни събития или са доброволци в училищата на децата си, защото имат по-малка възможност за това. По-вероятно е да работят вечер или на повече от една работа, да нямат платен отпуск, да не могат да си позволят кой да гледа по-малките им деца и пр.

В България често слабите оценки, повтарянето на класа, дисциплинарното изключване и отпадането от образователната система се обобщават с твърдения, че на тези деца не им върви в училище, а за родителите им не е важно образованието. Най-често подобни изказвания се обвързват с етническия произход или социално-икономическия статус на семействата, които са и едни от най-уязвимите членове на обществото. 

Според учители и различни изследвания ангажираността на учениците в учебния процес се дължат по-скоро на фактори като: 

• какъв е майчиният език на децата (ако не владеят добре български език, им е много трудно да запълнят езиковите си пропуски и да напредват спрямо учебния материал наравно с връстниците си), 
• заети ли са с други отговорности в семейството (грижа за по-малки братя, сестри или възрастни роднини, работа или нещо друго, което ги спира да идват на училище), 
• знаят ли какви са очакванията на учителя към тях (даването на ясни инструкции не е лека работа), 
• могат ли да ги изпълнят (ако имат нужда от индивидуална подкрепа, а учителят не може да им я предостави в час, едва ли ще се справят самостоятелно с поставената задача). 

МИТ 2: Бедните хора са мързеливи и немотивирани

Въпреки че стереотипът за бедни хора често е, че са мързеливи, 83 процента от децата в семейства с ниски доходи имат поне един работещ родител, близо 60 процента имат поне един родител, който работи на пълен работен ден през цялата година². Острият недостиг на работни места с адекватно заплащане често означава, че на много финасово затруднени възрастни се налага да работят на две, три или четири места. Според Институра за икономическа политика³ бедните възрастни прекарват повече часове седмично на работа от богатите такива.

За България според данни на НСИ безработицата засяга най-вече най-ниско образованите членове на нашето общество, които са най-ниско конкурентноспособни на пазара на труда и живеещите в селата, където има значително по-малко възможности за професионална реализация. На практика се получава порочен кръг на бедността, в който най-уязвимите членове на обществото имат най-ограничен достъп до възможности за себереализация, лишени са от абсолютния минимум умения и нагласи за успех и са обвинявани за социално-икономическия си статус по начин, който предполага, че сами са си го предизвикали. 

На теория осигуряването на достъп до качествено образование следва да неутрализира отрицателното влияние на средата и да помогне на децата да излязат от този порочен кръг на бедността. Учениците, които съумяват да го направят се наричат “устойчиви”. За съжаление обаче дялът на устойчивите ученици в България е едва 13,6%⁴. За Естония този дял е 48%, а за Хърватия – 24%. Това не означава, че българските ученици от семейства с нисък социално-икономически статус нямат потенциала да превъзмогнат ограниченията на средата, в която живеят. Означава, че не им е предоставена възможност и подкрепа да го направят.

МИТ 3: Бедните хора са езиково ограничени и не умеят да общуват добре.

Развитието на езиковите умения в ранна детска възраст зависи основно от средата, в която децата растат. Според изследване на Бети Харт и Тод Райсли от Университета в Канзас, децата в предучилищна възраст от богати семейства чуват около три пъти и половина повече думи на час от родителите си, отколкото децата в бедни семейства. До навършване на 3-годишна възраст децата с материално осигурени родители чуват 30 000 000 повече думи, отколкото децата от семейства с по-нисък социално-икономически статус. Това означава, че т.нар. “пропаст в постиженията” започва още преди началото на формалното образование. 

В България по данни на зам.-министъра на образованието Деница Сачева, 20% от децата, които започват училище, говорят на майчин език, различен от българския, а според изследване, направено за Фондация “Конрад Аденауер” през 2013 г. в 55% от ромските семейства не се говори на български език, 22% от ромите не получават никакво образование и 19% от хората от ромски произход, които вече не са в училищна възраст са неграмотни. Тази статистика показва, че голяма част от децата с майчин език, различен от българския започват училище с почти никакви познания по български и трябва да го учат като чужд език. Време и ресурси за това не са предвидени, в България липсва единна методология за преподаване на български като чужд език, което обрича учениците на почти сигурен провал и често води до отпадането им от образователната система. (Повече за проблема и възможните му решения можете да прочетете тук.) 

Двуезичието и многоезичието всъщност подобряват развитието на мозъка при децата, т.е. учениците от двуезични семейства или тези с майчин език различен от българския, на които предстои да започнат училище, разполагат с потенциално предимство. Дали ще имат възможността да се възползват от него зависи от образователната среда, в която попаднат. 

МИТ 4: Бедните хора са лоши и невнимателни родители.

Ограниченият достъп до възможности за професионална реализация, който засяга най-вече семействата с ниски доходи и ниска степен на образование принуждава значителен брой хора да изкарват прехраната си в чужбина. През 2017 г. парите, изпратени от българи, работещи в чужбина надвишават чуждестранните инвестиции в България. Според изследване на УНИЦЕФ от 2014 г. близо 23% от децата в България са с един или двама родители, които прекарват част от годината извън страната. В северозападна България този дял достига 44%. Основен фокус на изследването са ефектите, върху децата, оставени от родители, които живеят и работят в чужбина. Някои от държавите членки на ЕС насърчават родителите да вземат децата със себе си като осигуряват безплатен достъп до училища и детски градини. Когато това не е възможно, децата най-често са поверени на роднини в България или заминават за известно време със своите родители и загубват много от знанията и ритъма на учене. За съжаление, липсват ясни механизми в подкрепа на децата, които се връщат обратно в българската образователна система или често сменят училището си, спрямо сезонната работа на родителите – в кой клас трябва да постъпят, каква е процедурата и т.н. Липсва и нормативна уредба за настойничество и попечителство. Без официален попечител в България, децата могат да бъдат лишени от социални услуги, които изискват присъствието на родителите. 

Данните показват, че учениците с един или двама родители в чужбина са в риск от ранно отпадане от училище, ранна бременност, злоупотреба с наркотици и алкохол и др. Те започват да работят по-рано в сравнение с връстниците си, чиито родители живеят и работят в България. По-често са и обект на тормоз и подигравки в училище. 

Да наричаме най-бедните семейства, принудени да емигрират и да поверят децата си на близки и роднини, лоши родители е долу-горе същото като да ги обвиняваме в мързел, защото не са завършили образованието си или не могат да си намерят доходоносна работа в България. Всеки прави това, на което е способен, спрямо ограниченията на средата, в която живее. Няма родител на този свят, който да не иска най-доброто за детето си.

¹ Compton-Lilly, 2003; Lareau & Horvat, 1999; Leichter, 1978

² Национален център за деца в бедност – National Center for Children in Poverty , 2004

³ Economic Policy Institute, 2002

⁴ По данни, цитирани в мониторинговия доклад на Образование 2030 за 2017/2018 г., като конкретните данни са от 2015 г.