Защо избрах да бъда учител
Историята на Микаела Цветкова
Преди шест години, точно в този период от годината, бях изправена пред въпроса как да продължа професионалния си път. Завършвах бакалавърската си степен – последното „сигурно“ нещо, което знаех, че трябва да направя, преди официално да вляза в света на възрастните. След това идваше свободата и тежестта да избера какво искам да правя с живота си.
Бях прекарала четири години като студент по политология. Винаги с усмивка си спомням иронията, че именно моята учителка по философия ме насърчи да запиша „по-практично“ висше образование. Аргументът ѝ беше, че с философията, която аз исках да уча, единствената реална професионална перспектива е да стана… учителка по философия.
Още тогава знаех, че искам това, което правя, да има смисъл – за мен, за хората около мен и за обществото, в което живея. Оптимизмът на човек, който все още не се е сблъсквал челно с реалността, ме караше да вярвам, че чрез политическите науки ще започна да променям света. По време на бакалавъра и стажовете ми в държавни институции този оптимизъм постепенно беше попарен. Истинската промяна не се случваше там, където очаквах.
Ако чувстваш, че не използваш пълния си потенциал и имаш нужда от работа със смисъл, включи се в уебинара на 26 февруари: От офиса до класната стая. Подходящ е за за хора, които усещат, че могат повече – и търсят развитие и реално въздействие.
И така големият въпрос „накъде?“ остана отворен. Дали да приема, че има процеси, които са по-големи от мен и извън моя контрол, или да потърся друг път, по който да следвам убеждението си, че всеки, който иска, може да бъде двигател на промяна.
Съвсем случайно разбрах за фондация „Заедно в час“. Приятелка ми разказа за нейната класна, „която била от „Заедно в час“. До този момент не бях чувала за организацията. Влязох в сайта, прочетох за мисията ѝ и си помислих: „Това звучи като мен“. Бях убедена, че нямам шанс. Освен енергия и силно желание, нямах никакъв педагогически опит. Оказах се в грешка. Така станах част от юбилейния 10. випуск на „Нов път в преподаването“ като бъдещ учител по английски език. Тогава бях на 22 години и без предишен трудов опит в училище.
Ако търсиш смисъл, кауза и реално въздействие. Сега е точният момент да кандидатстваш за програма „Нов път в преподаването“!
Първата стъпка беше направена. Започвах да работя за промяната, която си представях, от най-ниското, но и най-ключово ниво – децата. Колкото и клиширано да звучи, те са носителите на бъдещето. Каквото дадем на тях, те ще го върнат обратно на света.
През лятото на 2020 г. влязох в Летния институт с огромен ентусиазъм и нулева представа какво всъщност прави един учител. Последваха четири изключително интензивни седмици, в които буквално се катерех по всички клони на „дървото на преподаването“ – от възрастовите специфики на всички класове, през изграждането на спокойна и работеща учебна среда, до конкретни методически подходи и срещи за личностно развитие. Там започнах да разбирам повече за собствените си мотиватори и бариери, за това кое е наистина важно за мен.
Високите очаквания към нас бяха балансирани от силна и постоянна подкрепа. Най-ценната част от подготовката обаче бяха двете седмици работа с ученици. Те ми дадоха възможност да започна да откривам своя стил на преподаване, да видя в какво съм добра и кое ми е трудно, още преди да вляза в истинската класна стая през септември. Всичко това се случваше в безопасна среда и в общност, в която освен от екипа на „Заедно в час“, учех много и от останалите участници. С много от тях и до днес сме близки приятели и подкрепа един за друг.
На 15 септември се срещнах с първите си ученици в 172. ОбУ „Христо Ботев“ в Нови Искър. Малко училище, малък екип, в края на града, близо до махалата. Първите дни на септември минаха в боядисване на радиатори в класната стая, избор на рокля за първия учебен ден, планиране на дейности за създаване на правилата в класната стая. Само няколко дни по-късно всички тези детайли ми изглеждаха напълно незначителни.
Реалността ме удари като мокър парцал. Децата живееха в свят, коренно различен от моя. За много от тях се грижеха баби и дядовци, защото родителите им бяха в чужбина. Част нямаха елементарни условия на живот, други работеха. Английският език, а често и училището изобщо, не бяха приоритет. Имах ученик в 10. клас, който беше само година-две по-малък от мен. Колегите ме гледаха снизходително, когато говорех за проекти, изследователски задачи и ангажиращи дейности. През ноември бях готова да се откажа – физически изтощена и емоционално смазана от историите, с които се сблъсквах. Усещах, че не се справям.
Това, което ме задържа, беше подкрепата. Координаторът ми Гери Чолакова беше човекът, който ми помогна да се събера и да продължа. Нейните часове, които наблюдавах, бяха първият ми жив пример за това как изглежда доброто преподаване. Тя ми помогна да подредя начина, по който планирам, структурирам и мисля за ученето. Благодарение на това намерих посока, вместо просто да оцелявам.
Кой подкрепя учителите? Научете повече за координаторите и каква е тяхната роля в програмата.
С учениците стартирахме училищен вестник „През нашите очи“, канех различни ролеви модели, говорихме за институции, гражданска активност и избори. Заедно с колеги организирахме летен лагер „Време за приключения“ – за деца, които живеят на 15 км от София, но никога не бяха ходили на музей или кино.
През втората ми година станах класен ръководител и започнах работа с нов ментор – Мария Бонева. Ако с Гери фокусът беше върху класната стая, с Мария разговорите ни бяха за по-широкото ми влияние – като класен, като част от училищна общност, в работата с родители. Комбинацията от двата подхода се оказа ключова за професионалното ми развитие. Благодарение на тази подкрепа имах и успешни взаимоотношения с родителите, въпреки притесненията ми, че заради възрастта ми няма да бъда възприета сериозно.
Един от най-големите ми успехи беше това, че ученици от училището се явиха на НВО по английски език – по собствен избор – и постигнаха резултати, по-високи от тези по български език.
След края на участието ми в програмата продължих преподавателския си път в 90. СУ в София – училище с дългогодишна връзка с „Нов път в преподаването“. Там попаднах в колектив, който не само прие, но и умножи моя заряд. Работихме по големи проекти, участвахме в състезания, срещахме се с професионалисти от различни сфери.
Естественото продължение на всичко това беше желанието ми да споделя наученото с други учители. Така станах част от екипа на „Заедно в час“, а днес ролята ми е да привличам нови участници за програмата „Нов път в преподаването“.
Радвам се, че съм част от това, защото знам от първо лице колко много дава програмата – не само като методика, а като общност, подкрепа и начин на мислене. Тя ме направи по-уверен учител, но и по-осъзнат човек. Научих се да приоритизирам, да гледам голямата картина, да работя с данни и да действам заедно с хора, които не чакат някой друг да оправи нещата.
