Деница Василева: „Поемаш дълбоко въздух, събираш смелост и скачаш“
Деница Василева за втория шанс, свободата в рамките и смисъла да не си сам в класната стая
Пътят към учителството при Деница Василева започва почти случайно – в читалището в Ахтопол. Още ученичка, тя води танцова група, която постепенно нараства до около петдесет деца. Там за първи път усеща, че работата с деца ѝ идва естествено. Скоро директорката на местното училище ѝ предлага да преподава руски език. Деница приема – като експеримент.
Реалността я посреща рязко. Училището е с около 80% ученици от ромски произход. Очаква се да преподава чужд език на деца, които все още не владеят добре български. Скоро става и класен ръководител на 5. клас с тридесет ученици, сред които 16-годишно момче с последен шанс да остане в училище.
Методическа подкрепа няма. Никой не ѝ обяснява административните процедури.
Чувства се „като хвърлена в океан“. Хаосът я учи, но и я изтощава. Идва моментът, в който си казва, че така не може да продължава. Решава да опита още веднъж, но по различен начин.
Така стига до програма „Нов път в преподаването“.
Твой ред е да скочиш – кандидатствай за програмата до 31 март!
Влиза в нея през 2020 г., насред COVID. Всичко е онлайн. Няма срещи на живо, няма споделени пространства. И въпреки това открива нещо, което не е изпитвала преди – истинска общност.
Най-силното ѝ впечатление е откритостта. Хора, готови да говорят, да помагат, да дават обратна връзка. Постепенно се учи да търси подкрепа – нещо, което преди я е плашело. Осъзнава, че не трябва да работи сама.
Летният институт ѝ дава не просто инструменти, а нова гледна точка. Разбира, че образованието може да изглежда различно. Че може да има смисъл. Че рамките не винаги трябва да бъдат чупени, понякога могат да бъдат разширени отвътре.
Когато започва работа като участник в програмата, реалността отново е предизвикателна. Нов град. Нова среда. Ново училище. В един клас – четири различни езика. Част от първокласниците не са посещавали детска градина. Два от езиците, турски и нидерландски, тя самата не говори.
Вместо да се фокусира върху ограниченията, започва да търси общ „учебен език“ – чрез игра, визуализация и действие. Подготовката е огромна, но децата реагират. Ангажират се. Виждат увереността ѝ и стават по-спокойни.
Промяната е и лична. Деница изгражда търпение – качество, което днес нарича своя опора. Научава се да бъде последователна. Да отстоява позициите си спокойно. Да приема, че не всички работят с нейното темпо.
И запазва един ритуал:
„Първото, което винаги правя, когато влизам в класната стая, е да се спра за миг на вратата, да хвана дръжката и да си кажа, „дишай дълбоко“. И чак тогава прекрачвам прага.“
В програмата научава и нещо друго – че ученикът не е единственият, който учи в класната стая.
„Нещо друго, което осъзнах, е че всъщност аз уча от децата не по-малко, отколкото те учат от мен.“
Днес дава на учениците си право на избор, дори в малките решения. Вярва, че това ги подготвя за живота. Визуализира напредъка им – не само академичен, но и емоционален. Малките стъпала на растежа се превръщат в двигател на мотивацията.
Най-голямата стойност за нея остава общността. Сплотеният випуск, ежедневната взаимна подкрепа, усещането, че има на кого да се обади.
А към колегите, които се колебаят, казва просто: „Поемаш дълбоко въздух, събираш смелост и скачаш.“
И добавя: „Да, ще бъде трудно. Но има смисъл.“
