Господинка Иванова: „Учителството не трябва да бъде самотно занимание“

Господинка Иванова за грижата, подкрепата и силата на общността в класната стая

Какво кара един действащ учител да се включи в програма “Нов път в преподаването”? Краткият отговор е: сблъсъкът с действителността.

Скоро след като прекрачва прага на класната стая, Господинка Иванова разбира, че ролята ѝ ще бъде много повече от преподаване. Преподава в училище в Стара Загора с деца от ромските общности – деца, израснали в тежки семейни обстоятелства, с работещи в чужбина родители и често преживени травми.

„Още от първия ден разбрах, че тази среда изисква от мен много повече от традиционната роля на учител. Трябваше да бъда и педагог, и психолог, и човек, който създава усещане за сигурност.“, спомня си Господинка.

Всеки ден започва отначало. Доверието не е даденост, а процес. Агресията е част от ежедневието, но за нея тя не е само поведение, а сигнал. „Агресията беше ежедневие, но не защото децата бяха „лоши“, а защото нямаха друг начин да изразят емоциите си.“, споделя тя и допълва:

„Първия път, когато видях дете да хвърля камък по друго, бях в пълен шок. Не бях подготвена за такава първична реакция и за такова ниво на напрежение между децата.“

Именно усещането за самота и липсата на подкрепа я водят към програмата „Нов път в преподаването“.

„Мотивира ме усещането, че имам нужда от повече подкрепа, повече методи и повече общност. Чувствах се сама в много ситуации.“

Още по време на първоначалното лятно обучение Господинка открива, че не е сама. Среща хора с подобни предизвикателства и сходна мотивация. „Тези интензивни седмици бяха като отваряне на прозорец. Разбираш, че има хора, които преживяват същите неща като теб.“

Програмата ѝ дава конкретни инструменти, но и нещо по-дълбоко – увереност и усещане за посока.

„Показаха ми как се планира, как се създава структура, как да управляваш класна стая без да повишаваш тон. И разбрах, че учителството не трябва да бъде самотно занимание.“

След участието си в програмата Господинка влиза в класната стая по-уверена и по-спокойна. Започва да въвежда игри, инициативи, проекти и срещи с външни организации. Децата получават достъп до преживявания, които преди са били немислими. „Обикновено в такива училища в клас има по две-три четящи деца, а при мен всички четяха, пишеха и смятаха.“, обобщава резултата от вложените усилия Господинка.

Днес за нея най-ценният резултат от програмата „Нов път в преподаването” остава общността. „Спокойствие, че не съм сама. И че имам на кого да се обадя.“