Кина Котларска: Директорът трябва бързо да влиза и излиза от различни роли

Кина Котларска е директор на най-голямото училище във Велико Търново СУ “Емилиян Станев” от 2012 г. Професионалният ѝ път е изцяло в сферата на средното образование. Последователно е заемала длъжностите дружинен ръководител, организатор в център за работа с деца, учител по френски език, учител по история и история на френски език, старши експерт по история в РУО – Велико Търново. Завършила е история с втора специалност френска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий“. Има магистратура по „История/ии и цивилизация/ии от Ренесанса до наши дни“ на университета Пол Валери, Монпелие, Франция и докторска степен по педагогика на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“. Говори френски, словашки и руски език. През 2020 г., когато „Заедно в час” започва програма „Училища за пример”, тя е един от първите ментори на училищни екипи в програмата. От 2022 нейното училище е участник в третия випуск на „Училища за пример”. През годините при разговори с нея винаги сме научавали интересни, нови и вдъхновяващи практики, затова и този месец тя е гост на блога ни.

Вие също може да станете част от програма “Училища за пример”. Подайте заявка за интерес и научете първи за отваряне на кандидатстването и полезни съвети за подготовка за подбора.

Вие сте дългогодишен директор на най-голямото училище във Велико Търново СУ “Емилиян Станев” с 1450 ученици и 161 души педагогически и непедагогически персонал. Кои са най-важните елементи, които превръщат едно училище в желано за ученици, учители и родители?

Трудно е да се обобщи, защото всяка една от тези групи търси да осъществи свои лични и професионални цели. Желано училище за родителите е това, което подготвя и учи децата добре. За децата желано училище е това, в което те се чувстват добре, чувстват се оценени и усещат, че учителите им ги е грижа за тях. Училище, което е желано за учителите, е това, в което има добър климат, има достатъчно ученици и достатъчно добре се позиционира, например, в регистъра на училищата в района. Желано училище за учителите е това, което им дава възможност да се развиват и творчески да приложат всичко, което знаят и могат.

Ако трябва да опишете училището, което ръководите, с три думи, какви биха били те?

Ако трябва да кажа веднага, без да го мисля, ще кажа “Цирк на колела”. Ако трябва да съм по-сериозна, може би “Работа, изкуства, уважение”.

Наистина е така. Ние сме едно шоу на колела. От една страна, защото сме училище, което е профилирано и специализирано в областта на изкуствата и при нас винаги има нещо: концерт, изложба. А от друга страна, защото сме много голямо училище. Когато училището обхваща деца на различни възрасти, всеки ден се случва някаква случка със стойност на театър и представление. Ние сме един безкраен сериал. Всичко друго може да има, но скука няма.

Обикновено, когато дойда на работа, имам някакъв план за деня, който успявам да осъществя в най-добрия случай наполовина. Ако съм наполовина, значи се справям много добре, вървя по план. Обикновено не успявам да стигна и до ⅓, но това е защото непрекъснато стават някакви работи, които са спешни, трябва да се реагира веднага, не търпи да се отлага за утре и това измества всички останали задачи.

Кои са най-важните качества и действия на един директор, за да бъде неговият екип успешен?

Вярвам, че знам какво трябва да притежава един директор, за да бъде екипът му успешен. На първо място самият директор трябва да е добър специалист по предмета, който преподава. Един директор никога не е уважаван от колегите си, ако той не е добър учител по история, математика и пр. Да, има хора, които са родени за директори, които не са добри учители, но са добри за директори. Има и такива. Обикновено обаче един директор е уважаван от колегите си, когато е добър специалист по нещо.

Второто нещо – за да бъде един директор успешен, трябва да му се работи тази работа. Трябва да обича децата, да обича колегите си. Трябва да е склонен да дава обич и хубава емоция. Ако един директор е станал директор само защото не може да си намери друга работа, училището е в лоша ситуация. Това няма да е добре нито за него, нито за останалите колеги. Те ще го усещат интуитивно, може да не могат да го изразят, но ще го усещат.

За да бъде добър един директор, трябва още да има формирани качества за комуникация с най-различни хора и инстанции. Директорът трябва да може да влиза и излиза от различни роли много бързо. Трябва да може в един момент да се накара на някой, който е сбъркал, да утеши друг, който му плаче за нещо, защото има и такива случаи. Трябва да може да посъветва някой, който е в колебание. Трябва да може категорично и настойчиво да отстои позиция, зад която стои училището. Всичко това обикновено се случва за много кратко време. Понякога за по-малко от 60 минути. Затова като директор трябва да си в състояние да влизаш и излизаш в роли, без да имаш остатък от предишната към конкретния момент. Това е много важно качество на един директор.

Директорът работи с хора. Изглежда, че директорът управлява и работи с наредби, закони, административни актове, но това е само външната част на нещата. Основната част от работата на директора е да прави мостове между хората – между учителите, между учител и ученик, между децата, между родителите, между родител и ученик и между институциите, така че да гарантира най-доброто възможно развитие за училището, за което отговаря.

А как се създава/изгражда такъв директор?

Изгражда се с течение на годините. Който си мисли, че за 1 или 2 години ще стане директор, ще стане добър директор, той много се лъже. Затова се иска опит и време, не става бързо. Някъде бях чела изследване, поръчано от френското министерство на образованието, където се казва, че един учител достига максимума на своите възможности на осмата година от своята професионална кариера. Ако това е вярно за един учител, то за един директор означава минимум осем години, в които той е работил като председател на методическо обединение, главен учител, мениджър на училищни проекти, зам.-директор или експерт в РУО – някаква управленска работа. Не става изведнъж – хоп, от утре ще бъда директор. Явявам се на конкурс – това е лесно, научавам всички закони, и готово.

Ако един директор е работил години и е постигнал определени резултати, как при смяна на директора може да се запази това, което е постигнал. Как трябва да се осъществява приемствеността в системата, така че новият човек да се възползва от постигнатото от неговия предшественик и нивото да не се загуби.

Новият човек никога не може да се възползва на 100%, защото това е друг човек. Училищата са като семействата и като хората. Както един клас прилича на класния си ръководител, така училищата приличат на директорите си. Ти си човек с определен капацитет, определено интелектуално ниво, определени интереси. Имаш определен потенциал, който е съвсем различен от този на другия, който ще дойде след теб. Това е единият момент.

Вторият важен момент, който и аз често си задавам като въпрос: Възможно ли е екипът, с който работя, учителите в училището, до такава степен да са научени и свикнали с определено темпо на работа, така че после, който и да дойде, това темпо да се запази поне в първите две години, докато новият човек свикне и види минусите на този подход? Защото неминуемо всеки нов човек ще види някакви пробойни, които ще иска да оправи. Няма как. Той е различен. Предишния директор, ако е можел да го направи, е щял да го направи. По някаква причина не е успял – или капацитетът му е толкова или обстоятелствата не са му позволили, или е комбинация от двете. Докато обаче новият директор намери пробойните, трябва да може училището само да функционира като един добре смазан механизъм, на който е дадена някаква начална скорост. 

Разкажете ни повече за управленските практики във вашето училище, как координирате и мотивирате екипа си за толкова много дейности и постигане на заложените цели?

Когато ставаш директор на някое училище, трябва хубаво да си прецениш това твоето училище ли е. И ако това не е твоето училище, да намериш твоето училище, където ти ще се чувстваш добре и където ще има полза от твоето управление. Аз исках бъда директор на това училище, защото смятам, че съм подготвена да съм директор на това училище. Не съм искала да съм директор на друго училище.

Ако някой стои тук и види какво правим и как го правим по цял ден, на първо четене ще му изглежда малко шизофренично. Ще изглежда някаква какофония. Честно казано, и на мен първоначално нашето училище ми изглеждаше така – като един мравуняк, в който всички мравки отиват на някъде, ходят, връщат се, носят, влачат. Някаква такава работа, която ти изглежда пълен хаос. Всъщност после разбираш, че всяка мравка си има своята пътечка, тя знае къде отива, защо отива и какво прави там.

Първото нещо, което аз се старая да правя, е да дам достатъчно периметър и свобода на колегите си. Аз не обичам да ходя и да им вися на врата и да ги контролирам за всяко дребно нещо. Те имат самостоятелност. Някой път дори прекалено голяма самостоятелност, чак аз се озадачавам. Това е първото важно нещо – да дадеш самостоятелност, да делегираш. Това е трудно, защото е рисковано. Никога не знаеш какво да очакваш, трябва да си готов за изненади. Има и приятни и неприятни, трябва да си готов. Защо обикновено директорите не го обичат това и са прави – защото всичко, което става или не става в едно училище, е отговорност на директора. Ако лицето Х, се провали, а ти си му дал някакъв периметър – отговаряш ти. Ти като директор пишеш обяснения в РУО, обясняваш се по телевизията и пр. От тази гледна точка е рисковано. В дългосрочен план обаче е най-доброто, защото така хората свикват. Те се учат от грешките си и следващ път няма да ги повторят.

Важно при управлението е да умееш и да създаваш екипи. Когато аз възлагам определена работа, обикновено я наблюдаваме аз и моите заместник-директори. Ние си разделяме нещата.

Научете повече за управленските практики на СУ “Емилиян Станев”, какво представляват инициативите “Директор за един ден” и “Директорът като коуч” тук.

Обикновено когато решаваме да предприемем нещо ново, различно или когато цялата система е изправена пред нещо ново, това трябва да се обясни на учителите. Трябва да се обясни един път, втори път, ако трябва и трети път, защо това нещо трябва да се направи и как ние мислим, че трябва да се направи.

Затова е важно директорът да има още едно качество – да има добри организационни умения и да може да преценява как да свърши определена работа и да я разпредели към учителите с най-малък разход на човешка и финансова енергия. Най-вече човешка, защото най-ценният ресурс на учителите е времето. Директорът е междинно ниво – отгоре са РУО и МОН. Върви се на каскаден принцип и отдолу са учителите. Когато ти като директор не можеш да си представиш как направиш нещо възможно най-бързо и най-лесно, папагалски повтаряш това, което ти е казано отгоре. А в много от случаите то може да се направи по-умно.

Ако не си в състояние да прецениш, като нищо някоя лудост, която идва отгоре, надолу може да се удвои. Може и обратно – да й се предаде един по-разумен вид. Това е ролята на директора, който решава. За да реши директорът, той трябва да е добре подготвен и да аргументира позицията си не само пред учителите в училище “Да, ще направим така, защото…”, но да е в състояние да каже и “Да, направихме така, защото…” пред РУО и пред МОН и да им докаже, че е прав да постъпи така.

Директорът е ключова фигура в мултиплицирането и възпирането на глупостта, която е достатъчно много в нашата система. С това не искам искам да кажа, че МОН е номер едно в създаването на глупостта. Номер едно са родители, които са забравили, че са били деца, родители, които съвсем полудяха около пандемията с Ковид и т.н.

През миналата година Вие бяхте ментор на училищни екипи в програма “Училища за пример” на “Заедно в час”, а тази година СУ “Емилиян Станев” е участник в програмата. Разкажете ни защо решихте да кандидатствате и кое е най-ценното нещо, което откривате в програмата?

Най-ценното нещо е, че програмата обучава екипи. Показва на училищните екипи как да си взаимодействат. В този процес програмата включва различни важни елементи от една добре функционираща училищна култура и им осигурява ментори. Това е най-важното нещо, когато можеш да се погледнеш в очите на колега като в огледало. Менторът дава тази обратна връзка и създава възможност за проследяване на процеса после в училище. Това е и нещото, което липсва на всички други обучения, които могат да бъдат намерени у нас. Отиваш на курса, там те учат на нещо, после ти се опитваш да си го направиш в клас, но няма кой да те погледне и да ти каже “Браво, много добре!”, “Сега опитай еди какво си”, “Ама тука не ти се получи, дай да видим защо така и как може да го направиш по-добре следващия път”. Нямаш тази подкрепа.

Лично аз смятам, че това е най-големия плюс на тази програма и според мен тя трябва да върви във все по-добра подготовка на менторите и в повече време, което менторите да прекарват с екипите.

В същото време програмата доста се променя. Аз бях ментор на училищата в първия випуск и видях как още на следващата година някои неща, които си бяхме казали като екип, че трябва да променим, да ги направим по-добре, веднага бяха коригирани и адаптирани. Надявам се нашият екип да извлече максималното от тази програма.

Споделете ни как прилагате в СУ “Емилиян Станев” наученото от програмата до момента, какво ви предстои през следващите месеци?

Когато колегите приключиха първото обучение, ние вече бяхме направили анкети на учениците и имахме входяща снимка на ситуацията. Видяхме че резултатите от тези анкети се припокриват с това, което имаме като информация и от нашата вътрешно училищна система за проследяване на качеството. И тогава си казахме, че децата очевидно изпитват нужда от повече работа в екип със съучениците и с учителите си. Това беше първото нещо, което идентифицирахме като възможност за подобрение в училище. След въвеждащото обучение обсъдихме и стигнахме до решение, че ще работим в тази посока. Решихме, че ще комбинираме темата с проектно базираното обучение.

Около 60 души минаха обучение за проектно базирано обучение и малко под 40 за екипна работа. Идеята ни е да направим на практика това, което изискват от нас всички учебни програми. От пети клас нагоре всички изискват от учителите да поставят оценка на проект. Ако детето обаче има 10 предмета в 6 клас и трябва всеки срок да прави по 10 проекта, това е много тежко. Затова решихме да опитаме да комбинираме нещата. Всеки учител ще възложи проект, обаче ще го възложи в екип с още поне двама – трима – четирима свои колеги. Това не се оказа много лесно, но сега предстои да видим резултата. Решихме, че ще направим два пъти в годината проектни дни. Последните три дни преди коледната ваканция и последните три дни преди априлската ваканция ще бъдат посветени на представянето на резултатите от проекти, по които децата са работили. Сега през декември предстоят първите проектни дни, ще видим как ще се получи. Ние като учители, разбира се следим работата. Аз също като учител по история участвам в един такъв проект. Мисля, че ще има интересни неща, но най-важното, е че с тези проекти всъщност изграждаме учителските екипи и себе си като част от едно голямо учителско тяло. Учим всички заедно и това е, което прави нашия екип в “Училища за пример” – екипна работа през проектно базирано обучение.

В рамките на програма “Училища за пример” имате възможност да работите съвместно с училища от цялата страна. Защо бихте препоръчали програмата и на други училища?

Бих препоръчала програмата, защото обученията са директно свързани с практиката в училище и добре напипват някои от нуждите. Правят се от млади, амбициозни, умни хора. И също така, това са обучения, които са много ценни за по-малките училища. Едно по-голямо училище като нашето, което е със сериозен бюджет, може да търси и избира обучители и теми. Но едно малко училище в село или малък град трудно би могло да си го позволи. Да, ще има някакви средства, които директорът трябва да отдели за пътуване, но това няма да бъде крайно много. И най-важното – тук говорим за обучение на екип. Ако директорът подбере този екип правилно, той може да стане важна част от критичната маса учители в училище, които да задвижат колелото по друг начин.

Кое е най-важното нещо, което трябва да се промени в мисленето ни за училищното образование като общество?

Аз съм оптимист. Не смятам, че кой знае какво трябва да се променя. Може би защото съм историк. По-скоро бих казала, че нещата ще си дойдат на мястото, когато цялото общество разбере, че образованието е ценност. Когато цялото общество се върне към онзи момент във Възраждането, в който всички са давали мило и драго децата им да се изучат. Финансирали са училища, подарявали са ниви и гори, за да се издържа училището. Мушвали са по една цепеница дърво сутрин под мишницата на детето си, за да се запали печката в училище, и са правили всичко, което каже даскалът, без да протестират, че горкото им дете е съсипано. Според мен нещата ще си дойдат на място. Не смятам, че нашата система дава лошо качество, нито смятам, че нашите училища работят зле. Просто в обществото нещата се промениха. Ценностите се смениха и вече като общество гледаме прекалено меркантилно на живота – важно е да имаш кола, апартамент, да имаш много пари, да идеш на Малдивите и пр. Но това става, когато ти си добре образован и може да имаш добре платена позиция. От момента, в който образованието стане ценност, нещата ще си дойдат на място.