Не ме притесняваше, че учениците ми пишат с правописни грешки, а че нямат очаквания към себе си

Петя Данева, създател на „Академия на знанието“ във Варна и възпитаник на програмата на „Заедно в час“, за своя опит като учител и социален предприемач

Ако и вие търсите удовлетворение в работата си и сте готови да поемете предизвикателството да станете учител, кандидатствайте до 10 февруари.

От 2020 година “Заедно в час” започва работа в 8 нови области, включително Варна.

Зноен и мързелив петъшки следобед в началото на август. Десетина деца разпъват одеяло на плочките в просторна сенчеста стая, разположена на гърба на читалището във варненския квартал „Аспарухово“. Всички изглеждат уморени – току-що са се върнали от плажа – но преди да се приберат по домовете си им остава последната задача – да си припомнят какво са преживели, правили и научили през седмицата и да го запишат като приказка.

„Ще оставим ли един спомен от това лято, като си запишем приключенията“, пита учителката им Петя Данева, известна просто като „Петя“ сред децата.

„Малко ни мързи“, признава си едно от момчетата, предизвиквайки смеха на другите.

Въпреки всичко „приказката“ започва да се материализира малко по малко. Едно след друго, децата започват да изреждат как са прекарали седмицата си. „Преразказвахме за Хитър Петър“, започва едно. „Решавахме задачи с плюс и минус“, казва друго. „Ходихме на площадката“, „танцувахме на Just Dance” – следват един след друг отговорите – „видяхме голяма синя медуза на плажа“. Последният спомен явно подсеща едно от момичетата за нещо: „аз имам един умрял рак в раницата… и мама ще ми се кара, защото ще мирише“, казва тя.

Когато писмената част е приключила, идва ред на визуалната и децата започват да рисуват спомените си от седмицата.

Всичко това в крайна сметка ще се превърне в цветна книжка с историите им от лятото, която ще бъде представена на родителите им.

Дългият път към знанието

Така преминават летните дни в „Академията на знанието“, специалната занималня на Петя Данева, в която тя прилага и развива собствената си методика за следучилищно и извънучилищно обучение на деца. Петя е възпитаник на програмата на „Заедно в час“ от випуск 2014-2016 г., когато преподава история и география в Професионалната гимназия по туризъм и хранителни технологии „Никола Димов“ в Пирдоп. Създава занималнята си малко, след като се прибира обратно в крайморския град. От тогава стотици деца на възраст между 6 и 10 години от квартала посещават занималнята й, като тя се е погрижила да я направи достъпна и за семейства, които по принцип не биха могли да си позволят подобни обучения.

Всичко започва с мисълта за нейната собствена дъщеря.

„В търсене на възможности за дъщеря ми минахме през много школи, занимални и т.н. Не останах очарована от тях, идеята им бе да уморят децата през деня, за да са мирни и кротки вечер, като се приберат при родителите им. Това не ги правеше по-подготвени“, разказва Петя.

Тогава – през 2017 г. – тя прескача между няколко работни места, включително като заместник-директор на частно училище във Варна и като специалист по проектно финансиране в сдружение. Но и намира време да разработи своя собствена методика, подходяща за извънкласни занимания през лятото и организира безплатни съботно-неделни обучения.

„Целта бе да се надграждат различни меки умения у децата от началния етап на образованието им, но за да разбера дали [методиката] е адекватна, трябваше да я тествам“, добавя тя.

Качествено образование за всеки

Шегува се, че е започнала да събира децата като аниматор в курорт – взима ги от кафенетата в “Аспарухово” или от познати.  Първата й класна стая е в квартално училище, което им дава достъп в замяна на това Петя да обучава учителите на нови техники за преподаване в класната стая. Първоначално обаче идеята й се оказва финансово неустойчива. „Минах обучения по социално предприемачество, но всички ми казваха, че плановете ми не са финансово адекватни. Аз обаче нямах друга идея и, въпреки че виждах, че не ми се получава, трябваше да я довърша“, спомня си Петя.

Решението, което успява да намери, е плод на доверието, на което се радва тя в местната общност.

„Лятото се самоиздържаме от такси, а зимата работя на второ място задължително, за да поддържам базата. Някои деца са на половин такса, някои са на цяла, а други са без такса, като колко от последните мога да приема зависи от това колко от първите има“, разказва тя.

В „Аспарухово“ – квартал с около 20 000 души население – тя лесно научава кои са децата във възрастовата група, в която се цели и които наистина имат нужда да бъдат подкрепени. Тя успява да убеди родители с по-големи възможности да плащат по-високи такси, които да покриват разходите за обучението на деца от семейства с по-скромни възможности. „Може този модел да не е напълно финансово устойчив, но е най-смисленият за децата“, споделя Петя и изтъква предимствата на това деца с различен произход да се обучават заедно.

„Насърчавам доброволчеството, как да си помагаме един на друг, защото точно този момент ми липсва в класната стая“, казва тя и добавя, че сближаването на деца от различни социални сфери помага и на двете страни да разберат по-различните от тях.

От руски език до роботика

В школата й обаче не се изучават само меки умения. Децата имат възможност да се обучават по руски език, роботика, както и на часове за компенсиране на дупки в математическата, функционалната и писмената грамотност. По-големите деца се стимулират да обучават по-малките, а конфликтите се разрешават с минимална намеса от страна на учителя.

„През учебната година опитвам да създам програма за самоорганизирано самоучене. В началото на годината всеки сам си определя задачите, сами си правят визия и цели“, разказва Петя.А всеки петък се правят различни тематични уроци, открити за родителите.

Всъщност работата с родителите е централен фокус в нейната методика.

Тя има строго индивидуален подход към всяко семейство, дава обратна връзка често, а обикновено в края на месеца пише препоръчителни програми за това какво да надграждат или компенсират с детето си. Това важи в особена степен за семействата, които получават намаления в таксата. „Трябва постоянство. Затова написах договор, който да ги задължи по някакъв начин и заявих, че ако не идват редовно на обученията за родители, ще плащат таксите с неустойки“, казва тя.

Постепенно групите на „Академията на знанието“ стават по-големи и класните стаи на училището отесняват. Тогава Петя успява да получи достъп първо до една малка, а после и до една по-голяма зала в кварталното читалище, където академията се помещава и до днес. Обширното помещение излъчва уют и напомня повече на помещение във Вила Вилекула, отколкото на учебна стая, заради това, че на едно с масите и столовете навсякъде са разположени различни игри, пособия за учене, а дори и печка и голяма лавица за книги.

„Това място преди беше буквално гълъбарник – гълъбите живееха тук, нямаше покривна конструкция, а прозорците бяха счупени. Било е зала за ротативки – видя ми се доста романтично“, смее се Петя и продължава: „Много е голям хаосът, но това, което ми харесва зимата, е, че децата сами си правят чая, слагат си мед, носят си свои чашки и възглавници.“

Трудното, но и незабравимо начало

И докато работното място, което сама си е извоювала и изградила, изглежда особено комфортно и топло в ранния августовски следобед, „бойното кръщене“ на Петя по време на програмата на „Заедно в час“ в Пирдоп звучи съвсем по друг начин.

„Учениците стояха на минусови температури, а бяха зверски студове. Затова стоях максимално дълго с тях, за да покажа, че уважавам това, което преживяват и разбирам колко им е трудно, но и да им дам да разберат, че това, което трябва да вършим в класната стая, не търпи отлагане. И че то е пътят към това да не им се налага да живеят постоянно в такива условия“, спомня си учителката.

В първия й учебен ден се появяват едва двайсетина от 116 ученици.

Затова започва да ги събира лично от пансиона към професионалната гимназия, като става всяка сутрин в 4 ч. „Първо минавах по стаите им и ги събуждах – кой със сешоара над главата, кой с биене по тенджера, къде – с прегръдка“, припомня си учителката. Но учениците постепенно започват да уважават усилията, които тя полага, за да ги привлече и задържи в класната стая.

После започва да се бори срещу натрупаните дефицити у учениците.

В края на първата си година оставя на поправителен изпит 76 от 116 от тях, за да затвърдят знанията, натрупани през учебните месеци. „Не се опитвах да ги направя историци или географи, а да развия у тях базова грамотност, която липсваше. Това, което ме стресна у тях не бе, че пишат с правописни грешки, защото това се случва навсякъде в България в момента, а че нямат очаквания сами към себе си“, казва Петя.

За да им покаже на какво са способни, учителката разширява хоризонтите на учениците си, буквално.

„Техните мечти се простираха до това да отидат до София. Не знаеха за професии, различни от дървосекач, миньор или шофьор на такси“, казва тя. Затова организира пътуване до града, за да ги заведе да доброволстват при доброволческата кухня за нуждаещи се при храм „Свети Пророк Илия” в „Дружба” 2. „Пак ставахме сутринта в 4 ч., за да хванем влака в 5 ч. и да отидем да готвим, но междувременно минахме през Лъвов мост, Народното събрание, Орлов мост…“, казва Петя.

Малко по малко усилията й започват да се отплащат.

С помощта на „Заедно в час“ Петя и учениците й организират голяма историко-географска конференция, на която канят гости от софийските училища, а всеки клас ръководи собствена работилница.

„Някак си всички се въвлякохме в организацията на конференцията по време на цялата учебна година. Докато си учихме уроците, планирахме уменията, на които ще учим други деца, включително тези от София. Тогава нито времето им пречеше, нито студът, нито снегът, за да идват редовно на училище“, разказва учителката.

Всичко това, разбира се, идва с цената на много усилия и саможертви. Но въпреки това Петя не съжалява, че е станала част от програмата на „Заедно в час“. „Почувствах се част от общност, а дори когато съм получавала критика, това ме е държало здраво на земята и ми помогна да разбера в какво съм добра“, заключва Петя.