Предизвикателство за мениджъри: да се изправиш пред 7-годишни, които трябва да вдъхновиш за бъдещето

Започвам разказа си с благодарност към Вас и фондация „Заедно в час“ за това, което правите и отдадеността на всеки един от вас към работата. Малко неща в днешно време могат да се нарекат каузи и смятам, че Вашата дейност е точно такава.

Моето пътешествие с инициативата за ролеви модели започна спонтанно. Досега бях работил само със студенти и възрастни хора в рамките на компанията и кариерни събития извън нея. Затова, когато получих възможността да участвам, бях изпълнен с колебание и чувство на несигурност. 

Форматът позволяваше да отбележим своите преференции и аз не се поколебах да заложа на сигурно – посочих училища в големи областни градове и възрастова група над 16 години. Това ми даде фалшивото чувство за сигурност и спокойствие. Съдбата обаче имаше други планове. 

Бях разпределeн в две училища начални училища – НУ “Христо Ботев” с. Дисевица, обл. Плевен и ОУ „Климент Охридски” с. Крушовене, обл. Плевен. Не мога да опиша първоначалната вълна на притеснение, която получих, когато разбрах къде съм разпределен. Никога досега не се бях изправял пред деца в класна стая, камо ли да им говоря и мотивирам. Мисълта ми прескачаше от идея на идея в търсене на „универсалната формула“. Може би звучи странно отстрани, но в моята работа на мениджър управление на проекти в корпорация се изисква ежедневно показване на резултати. Начинът на комуникация и поведение е ориентиран към резултата и печалбата за компанията. Затова и моят подход първоначално беше такъв.

Дните минаваха и аз продължавах да се въртя в кръг. Затова реших да се обадя на учителките и да споделя своето притеснение. За мое голямо щастие и Ренета Георгиева и Деница Маркова се оказаха изключително приветливи и общителни. Започнахме да работим по план за презентацията. Проведох няколко откровени разговора с тях и след всеки един изникваха нови и нови идеи как да вдъхновя децата да продължат да учат и да се трудят, да уважават учителя и училището като институция.

Като човек, който е учил в чужбина, за мен беше изключително важно да покажа на децата три неща:

1. Че те могат.
2. Че  книгата е прозорец към света.
3. Че светът навън е свободен и те могат да реализират своите мечти.

Дълго мислих как да го илюстрирам. Как да погледна през очите на едно 7-годишно дете. Затова във всяка класна стая донесох 3 неща:

1. Географска карта на България, за да видят къде се намират в нашата страна.
2. Географска карта на Европа, за да видят къде се намираме ние в шарения свят.
3. Една малка библиотека от IKEA, която трябваше сами да сглобят. Защото всяко начинание изисква труд, усилие и постоянство. И защото всяко пътешествие започва с една хубава книга.

В деня на посещенията времето мина като за секунди. Децата бяха толкова добри и приветливи. Слушаха ме през цялото време и постоянно ми се радваха. Задаваха ми различни въпроси. Споделиха ми какви искат да станат като пораснат и какво искат да постигнат. В погледите им видях жаждата за знание и преоткриване на света. Искаха да ми покажат най-доброто от себе си и да бъдат оценени с добра дума и похвала.  Но най-много ме трогнаха техните картички и пожелания, които бяха направили собственоръчно. На тях бяха нарисувани звезди и слънца, цветя и усмивки. Тогава за първи път осъзнах, че децата навсякъде по света са еднакво добри. И от нас възрастните зависи по какъв начин те ще посрещнат предизвикателствата на съвременния свят. Тяхното развитие е наша отговорност и всяко едно извинение, отстъпление от тях е равносилно на предателство. Спрямо тях и спрямо нас самите.

На изпроводяк от училищата гледах да се върна възможно най-бавно в София. Не исках да бързам към нормалното ежедневие на рутина, работа и прочие. Направих си равносметка колко заета и същевременно лишена от смисъл е по-голямата част от деня ми. Преследвам цели, изпълнявам норми. Но в нито един момент не се бях замислял за какво и кого го правя. Какво оставям след себе си и колко време би издържало без моето присъствие? Дали ако утре ме съкратят от работа моето име ще се помни? Дали следите от моя труд ще бъдат видими дълго време? Отговорът на този въпрос дойде по естествен път.

В заключение си пожелавам това да е моята малка стъпка към едно ново начинание. Не знам кога, как и по какъв начин ще се завърна в класната стая. Но знам със сигурност, че е част от моя път.

Поздрави,
Боян