“От опит глава не боли” или как се става учител

Стефан Лазаров е координатор на проект “Училището като център на общността” в Национална мрежа за децата. Преди това работи две години като учител по английски език в „Аграрно – техническа професионална гимназия“, Златица, по програма „Заедно в час“.

– Разкажи ни с какво се занимаваш в момента. 

Координирам няколко образователни проекта в Национална мрежа за децата – обединение от вече над 140 неправителствени организации, работещи за постигането на най-добрия интерес на всяко дете. Най-важният от тези проекти е “Училището като център в общността”. През него работим с 33 училища от цялата страна, като целта ни е да повишим капацитета им за работа и привличане на местната общност, както и да създадем една истинска мрежа от училища, които се обединяват около концепцията за общностно училище, помагат си и се развиват взаимно. Работя и по становищата на Мрежата относно различни образователни казуси, подпомагам различни други наши действия в сферата на образованието и т.н. Също така съм член на наблюдателния комитет на ОП НОИР (Оперативна програма “Наука и образование за интелигентен растеж”), на комисията за определяне на иновативни училища и на Учебно – методически съвет към Националния център за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти. Имам и лични проекти в сферата на образованието.

– Преди това си бил учител. Как взе решението да преподаваш?

Близо две години работех като “трейдър” на спортни залози. Определях коефициентите на различните залози, занимавах се с риск мениджмънт и следях някой да не измами фирмата ни. В един момент доста се изморих от това и си дадох творчески отпуск. След него започнах да си търся активно работа и попаднах на обява на “Заедно в час”. Идеята ми се стори доста щура, но и същевременно с потенциала да развие различни мои умения, така че реших, че това е нещото за мен. Попълних регистрационната форма, одобриха ме за интервю и въпреки че бях получил доста предложения за работа, отказах на всички и заминах в София, за да участвам в център за оценяване, без да бях сигурен в крайния резултат. Два-три дни по-късно получих обаждане и отговорът ми беше, че искам и съм готов да стана учител.

– Разкажи ни за някой проект, който си правил с учениците си.

В училище доста наблягах на извънкласните дейности. Те караха мен и учениците ми да се чувстваме най-удовлетворени, а и реално много подпомогнаха доверието и работата ни в клас. Имах клуб по “Планинарство”, клуб по “Роботика”, правехме турнири по компютърни игри, канадска борба, с учениците ми си построихме малка спортна площадка с лост и успоредка, с помощта на друг колега от “Заедно в час” – Петър Кънчев, и наши общи ученици реализирахме нещо между скеч и психодрама – сценка, в която учениците играеха учители, а учителите играехме ученици. Всяка една от тези дейности е била свързана с много емоции от моя страна и едва ли мога да си избера фаворит. Още повече, в различните дейности участваха различни ученици, но идеята винаги е била да се чувстваме успешни.

– Какво научи в класната стая като учител? 

Научих, че провалът е част от работата и колкото и клиширано да звучи, че само, който нищо не прави не греши. Преди програмата бях свикнал да жъна успехи, но започвайки работа като учител резултатите ми, ако не отрицателни, то бяха нулеви. Беше ми нужно време да превъзмогна това и въпреки видимата липса на успехи, да продължа да давам всичко от себе. Веднъж свикнеш ли с идеята, че пътят нагоре, не е права, а е доста нагъната “крива”, то започваш все по-малко да се страхуваш и придобиваш неподозирана увереност. Както повтаряха учениците ми “От опит глава не боли” и въпреки че има доста доводи за обратното, постепенно започнах да го вярвам истински.

– Как използваш това сега?

В работа ми често изпадам в положения “извън зоната ми на комфорт”. Преди няколко дни бях поканен да участвам в кръгла маса на тема образование, като трябваше да представя избрана от мен тема. Бях се подготвил добре, но с идеята, че ще презентирам пред максимум 20 души и то предимно колеги директори и учители. Отивайки на мястото обаче осъзнах, че ще презентирам пред около 150 човека, сред които видни политици и общественици. За около 3 секунди изпаднах в паника, но после се сетих, че едва ли публиката ми ще е “по-страшна” от 28 разбеснели се тийнейджъри, а последните всъщност са доста симпатични!

Вие също можете да бъдете иновативни и полезни за учениците – кандидатствайте на www.apply.zaednovchas.bg.

Научете още истории на учители и възпитаници по програма Заедно в час тук.