Заедно в час реализира добри практики и положителна промяна в училищното образование в България от 2010 г. насам.  Целта ни е един ден всяко дете в България да има достъп до качествено образование. А всички знаем, че днес сме далеч от тази визия.

В момента над 40% от българските ученици в гимназиален етап нямат базисни умения за четене и разбиране на текст, за осмисляне на различни видове информация, за взимане на логически решения в реални житейски ситуации (PISA 2012). Още по-голям процент са учениците, които не виждат смисъл в образованието си и посещават училище единствено за да получат право да шофират или просто да се сдобият с диплома. Данните показват, че учениците с ниски резултати, с неразвити умения и с ниска мотивация идват предимно от по-бедни общности, от по-малки населени места, от непрофилирани и средните общообразователни училища.

Това означава, че мнозинството от училищата в България по никакъв начин на успяват да осигурят достъп до качествено образование за учениците – не компенсират дефицитите на произхода и средата. Училището не е инструмент за социална мобилност в нашето общество – то просто преповтаря и затвърждава неравенствата. Ето защо макар пазарът на труда днес да търси кадри и да е готов да наеме всеки подходящ млад човек на работа, в България над 25% от младите хора не работят, не се обучават и не учат във ВУЗ. Образованието, което получават в училище, не ги подготвя адекватно за успех в XXI век.

Тази реалност налага спешна промяна. Изискват се както реформи на образователните политики, така и воля и способност те да се реализират на практика и по замисъл от основните заинтересовани страни: учители, директори на училища, образователни експерти и родители. Затова апелираме нов Закон за предучилищното и училищно образование да бъде приет възможно най-скоро, но не на цената на политически компромиси, заради които училищната система ще продължава да утвърждава неравенствата в обществото ни и да го лишава от капацитета на близо половината млади хора, излизащи от училище.

Във вида си, подаден в НС на 21 ноември 2014 г., сигнатура 454-01-51, проектозаконът за предучилищно и училищно образование направи съществени заявки за промяна на философията и целите на училищното образование в България. Важно е те да се запазят, а някои от тях – задълбочат. В противен случай рискуваме законът да не доведе до нужните реформи, които са крайно наложителни за предотвратяване на национална криза от липса на качествени, мислещи, ангажирани хора, които да движат напред икономиката и обществото ни.

Предвид горното, Заедно в час подкрепя следните положителни ключови промени във философията и оперативните механизми на училищното образование, предложени в проектозакона.

Първо и най-важна, проектозаконът задава ясна цел пред образованието: учениците да станат мислещи, инициативни, предприемчиви, отговорни граждани, които умеят работят в екип, имат желание да се учат през целия живот, и могат да прилагат знанията и уменията си за решаване на реални житейски ситуации. Основен принцип е цялостното развитие на ученика, в зависимост от индивидуалните му потребности, способности и интереси, с цел да постигне успешна личностна и професионална реализация в демократичното общество на XXI век. Така проектозаконът дава заявка да осигури равнопоставеност, недопускане на дискриминация иравен достъп и приобщаване на всяко дете и на всеки ученик.

Тези основни принципи се допълват с няколко ключови промени. Задава се изискване за самооценка на училищата, която да служи за идентифициране на нужни подобрения с цел максимален напредък на учениците и училищната общност. Създава се Национален инспекторат по образованието, който да следи за качеството на образованието и да прави препоръки за неговото управление. Поставя се възможност за обвързване на финансирането и разпределянето му според резултатите на училището, така че да бъде подкрепена позитивната промяна в него.  Създават се и Центрове за личностно развитие, които ще работят по-интегрирано съвместно с училищата, за да осигурят адресиране на нуждите на отделните ученици – било със специални образователни потребности или таланти – като училищата следва да имат по-голям достъп до нужните специалисти чрез тази нова структура.

С оглед горното, подкрепяме следните конкретни предложени в проектозакона:

1. Промяна на учебните цели и програми с фокус върхуключови умения и компетентности за XXI век на учениците;
2. Подобряване на системата за оценка и контрол на качеството чрез промяна на външните оценявания, съответстващи на новите учебни цели и създаване на независим Национален инспекторат за образованието;
3. Повишена прозрачност на взимането на решения в училища чрез създаване на Обществени съвети и ангажиране на местната общност в управлението на стратегията и финансите на училището;
4. Атестиране на педагогическите специалисти нови механизми за оценка на работата на учителите, подкрепа и стимули за професионалното им развитие, промяна на образователната структура;
5. Промяна на образователната структура с основен етап до VII клас включително и два гимназиални етапа, съответно до X и XII клас;
6. Създаване на предпоставки и подобряване на структурите и процесите за приобщаващо образование.

За ефективно постигане на целите на проектозакона и най-вече – осигуряването на равен достъп до качествено образование за XXI век за всяко едно дете – са нужни и няколко ключови подобрения в настоящия му текст и съпътстващите дейности по приемане на проектозакона. На първо място съществена важност са неразделните от закона Държавни образователни стандарти, които ще конкретизират и операционализират прилагането на реформите. Проектозаконът не дефинира ясно процеса за изработката на тези стандарти и съгласуването на същността им както със законотворците, така и с нужния кръг от образователни експерти. От основна важност е също как ще се проследява изпълнението на целите на проектозакона. Ако националните външни оценявания на проследяват усвояването на умения и нагласи за успех в XXI век, а продължават да проверяват теоретичните знания на учениците, то няма как да оценим качеството на подготовка на младите хора за успешна реализация. Ако резултатите от външното оценяване след на края на всеки етап продължават да се използват единствено за „оценка” на учениците и за отсяването им в училище или в университет, а не за да информират обществото и институциите дали се осигурява качествено образование на всяко дете и има ли нужда от нови промени и реформи, то реална промяна няма да бъде постигната.

Във връзка с горното, предлагаме следните подобрения в проектозакона:

1. Да се опише ясно как ще се гарантира отчетността и прозрачността на резултатите и разпределение на ресурсите в системата. Настоящият текст на проектозакона предвижда доста общо формулирано задължение на Министъра на образованието и науката да прави ежегоден анализ на резултатите от външните оценявани и матурите, който да бъде публичен. Освен това нужно е да се гарантира:
   • Публичност на резултатите на външно оценяване на отделните училище (чл. 272) и добавената стойност към резултатите и напредъка на учениците, което всяко училище е доставило чрез сравнение на резултатите от ВО в предишния етап;
   • Публичност на училищния бюджет – като план и изразходване – чрез споделянето му на уебсайта на училището;
   • Редовно проследяване – на всеки 2-3 години – на основни показатели за качеството на образованието – % функционално неграмотни ученици, % отпадащи, % млади хора, които не работят, не са в процес на обучение или не се образоват в университет (NEETs) – като е важно това да се случва от независим орган и с участието на гражданския сектор;
   • Редовно отчитане на резултатите и въздействието от реформираните политики и приоритетните за финансиране национални програми и мерки, финансирани от Оперативната програма „Наука и образование за интелигентен растеж”, с ясни аргументи защо те трябва да бъдат продължени или спрени предвид резултатите, до които са довели. Отново, тук участието на различни заинтересовани страни и включване на експерти извън МОН/Националния инспекторат е ключово за гарантиране на обществения контрол и ангажираност с резултатите и подобрението на образованието;
   • Гарантирана независимост и над-партийност на Националния инспекторат по образование и включването на гражданския и корпоративния сектор в неговия обществен надзор.
2. Държавата да поеме ангажимент за поетапно повишаване на общия бюджет на ученик от от националния БВП, който ще бъде отделен за повишаване на единния разходен стандарт на ученик (а не за образованието като цяло предвид постоянното изменение на броя на учениците във времето) и приближаването към средното за ЕС, измерено при паритет на покупателната способност. Всяка година по тези разходи се водят дебати, а не би следвало, ако образованието е ключов национален приоритет, редовно да се търсят възможности да се орежат средствата за него – особено ако тяхното ефективно инвестиране се проследява с оценка на резултатите и се адаптира постоянно, според предложенията по-горе.
3. По отношение на политиките за развитието на педагогическите кадри:
   • Да се дефинират специфичните изисквания за заемане на длъжност „учител по..” в Държавния образователен стандарт за педагогическите специалисти, а не в текста на проектозакона, който следва да е по-общ. Съответно, да отпаднат текстовете от чл. 211, ал. 4, 5, 6, 7, тъй като те дефинират в детайл конкретни случаи при които даден педагогически специалист не е нужно да има квалификация за учител по съответния предмет. Такива изключения има повече отколкото са описани тук (особено с очакваната липса на достатъчно учители по конкретни предмети);
   • Да се конкретизира периодът, през който даден специалист има право да преподава в училище без да е придобил квалификация „учител” като се ограничи до 2 години от постъпване на работа с промяна в чл. 211, ал.8;
   • Да се добави изискване за „валидиране на знанията и компетенциите” за преподаване на предмет, независимо на кой специалист и независимо от висшето му образование ако ще преподава в училище;
   • Да се регламентира в чл. 225 длъжност „стажант-учител” в училище, която позволява в процеса на обучението си млади педагогически специалисти да работят в училище ако бъдат наети от директора;
   • Да се въведе правото на всеки новопостъпил учител и задължението на училището, в което последният работи, да има достъп до училищен и извън-училищен (академичен или експертен) наставник;
   • Работодател на училищния директор да стане кметът на общината, така че да се гарантира по-силна обвързаност и взаимна отговорност между местното управление и училищното ръководство. Изисква се промяна в чл. 215, ал. 5. и ал. 6;
   • Да се въведе мандатност на училищните директори, която не ограничава броя мандати на един и същи директор, но изисква (пре)избиране от комисия, включваща родители и ученици, на всеки 5 години;
   • Да се създадат предпоставки атестирането да се извършва по-често от 4 години, тъй като този период е прекалено дълго и не дава възможност учителят да бъде подкрепен и поощрен да се развива и обучава ежегодно. Препоръчваме атестирането да се прави не по-рядко от всеки две години и препоръчително всяка година.
4. Учебните цели (очакваните компетенции, които учениците усвояват за даден период) и съответстващите им програми да се дефинират на етап, а не на годишна база. Така учители и ученици ще имат повече свобода и възможност да работят за усвояване на конкретни знания и умения в рамките на 2-4 години (според продължителността на етапа – I-IV клас; IV-VII клас; VIII-X клас, XI-XII клас). Това ще позволи учителите да преценяват разпределението на учебния материал според началното ниво, специфичните нужди и способности на учениците в съответното училище. Така учители, които работят с по-изостанали ученици, ще могат да наблегнат на наваксване на пропуските в първата година или година и половина и постепенно интензивно надграждане до края на учебния етап. В същото време, по-напредналите ученици ще могат да задълбочат и разширят знанията си според техните нужди и възможности в рамките на етапа.
5. Външните оценявания да се съобразят с новите учебни цели и да позволяват в края на всеки етап същевременно да се провеждат адекватни, обективни, внимателно контролирани и проверявани външни оценявания, които да дават информация за напредъка на учениците, да позволяват сравнение на резултатите между отделните етапи и да дават обратна връзка както за нивото на всеки ученик, така и за ефективността на учителите и училището, които го обучават. Това изисква както подобрение в текстовете за външното оценяване (чл. 117, , така и промени на текста в чл. 218 в правилата за участието на учителите в провеждането на оценяванията.
6. Да се гарантира независимостта на Националния инспекторат по образование е основно при осигуряване на ефективно управление на качеството на системата. Понастоящем чл. 277 предлага правилникът и задълженията на инспекторите да се определят от Министъра на образованието. Това по никакъв начин не гарантира независимостта и обективността на Инспектората, който би следвало да не е обвързан по никакъв начин с МОН, а да бъде негов коректив.
7. Да се внедри механизъм за оценка на „добавената стойност на училището” – доколко учениците са напреднали благодарение на дейностите в училище и доколко благодарение на своята социално-икономическа среда и условията за подкрепа на развитието им, които тя осигурява отвъд училище (напр. напредъкът на ученици от социално-слаба икономическа среда с две учебни единици за една година най-вероятно се дължи изцяло на училището; подобен напредък на ученици в елитна гимназия често може да се дължи на допълнителни занимания извън училище). Резултатът от оценката на „добавената стойност” да се има предвид в механизма за финансиране на училищата, така че всяко училище да има стимул да увеличава своята добавена стойност. Само така ще имаме истинска гаранция за повишаване на достъпа до качествено образование за максимален брой ученици.
8. Да се осигури елиминирането на порочни практики, понастоящем провокирани от системата на финансиране – „на глава на ученик“. Например, как ще гарантираме, че записаните в училищните списъци деца наистина ходят на училище, посещават редовно учебните часове и не преминават в следващ клас „по милост”. Как ще гарантираме, че външните оценявания се провеждат обективно, не тях не се преписва и резултатите в тях не се подправят. Тук идва ролята на изключително стриктни мерки за провеждане на изпитите и присъствието в час на учениците, но и за поощряване на онези училища, които доказано спазват правилата и постигат резултати с ученици в по-трудна ситуация, с по-ниска първоначална мотивация.
9. Да се промени съществено утвърдената в българското образование практика да се селектират учениците от ранна възраст в „по-елитни” училища. Тази практика противоречи на принципа, поставен в основата на закона, за равнопоставеност и липса на дискриминация. Остава възможност деца да се пре-селектират след IV и VII клас, като така от много ранна възраст едни ученици се определят като „талантливи и умни”, а други като „с по-ограничени способности и глупави”. Това е ключова причина за сериозната пропаст в постиженията на най-добрите 5% от учениците в България и онези, завършващи елитни гимназии, които редовно напускат страната за образование и работа в чужбина, и онези 40%, които са под прага на базовите нива на функционална грамотност, нужни за успешна професионална реализация.
10. Да се прецизира статутът и изискванията към „иновативните училища”, така че да отваря възможност за реални иновации в училищната система и всяко училище да има достъп, при удовлетворяване на определени условия, до този статут.

В заключение ще коментираме и няколко елемента, които в момента не присъстват в проектозакона, а са от съществена важност за повишаване на качеството на образованието в България и осигуряване на достъп до качествено образование на всяко дете:

1. В момента задължителна остава единствено матурата по български, по професионален предмет и по един предмет, избран от ученика. Предвид ключовата роля на математическите компетенции и логическо мислене в съвременния живот (а и в очакваните най-конкурентни професионални направления – ИТ, ИКТ, инженерни специалности), предлагаме да се заложи като задължителна матура по математика ( чл. 130-133);
2. Законопроектът не дефинира механизъм, чрез който да се оценява добавената стойност на училищата и спрямо това да се дефинират към тях препоръки, приоритетно финансиране и стимули за повишаване на качеството. Това е ключов елемент от управлението на качеството на образователната система и следва да залегне в глава 15;
3. Добре е да се дефинират няколко ключови индикатора, които МОН и МС ще следят през времето, за да оценяват качеството на образованието. Такива индикатори са: % функционално грамотни (неграмотни) ученици; % отпадащи; % реализирали се на пазара на труда след завършване на основно, средно и висше образование, както и връзка между социално-икономическия статус на учениците и тяхната образoваност, която се измерва с % резистентни ученици (един от параметрите, който оценява PISA);
4. Да се предвиди държавно училище с експериментален/изследователски статут – училище, одобрено от МОН, Националния инспекторат и Обществения съвет към Министъра, което да се финансира по същия начин, но да бъде освободено от определени законови изисквания – с цел изпробването на нови образователни модели и практики, които могат да бъдат приложени на национално ниво в последствие. Все още липсва в проектозакона възможност да се освободи със съответния финансов пакет педагогически специалист при диагностициран здравословен или психически проблем, който да нарушава способността му да работи в динамична, стресова среда.